Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Прав сте. Обаче ако вашият човек, освен фрагмента, получен от вас, набара още един-два фрагмента, получени от друг…
— В случая този „друг“ може да бъдете само вие. Не допускам, че ще се нагърбите с подобна роля.
— Откъде такова доверие?
— Да забравим тая дума, Майкъл. Ако разчитам на нещо, то е само на професионалната ви съобразителност. Трябва да сте напълно оглупял, за да предприемете действие, което ще ви осигури гибелта.
Той ме поглежда, за да провери добре ли съм го разбрал, сетне отново приближава до масичката, взима кофичката за лед, колкото да установи, че ледът вече се е превърнал на вода, и накрая примирен отпива от чашата си.
— Горещо.
— Хубав ден — отвръщам, като отправям поглед към нажеженото белезникаво небе.
После добавям:
— Все пак странно, че женомразец като вас работи винаги с жени.
— Не съм женомразец. Обратно — поддържам равноправието. В смисъл, че и двата пола имат равни права да бъдат презирани.
— Обаче използувате за работен инструмент най вече жените.
— А да не искате да използувам някой тип, чийто мрачен поглед е по-красноречив от полицейска значка и който машинално се попипва по дирника, за да провери дали пистолетът е на мястото си. Жените са по-ловки в една игра, която трябва да има невинен вид. Те деликатно ви вземат мярката и обаятелно се усмихват, когато ви слагат крак, за да се катурнете в ямата.
— Може би сте прав.
— Като оставим настрана, че са по-изпълнителни и по-педантични в подробностите.
Сякаш в илюстрация на тия думи от хола надниква Мод, за да запита:
— Не искате ли да хапнете нещо?
— Тук няма нищо за ядене — промърморва Сеймур.
— Яденето е вече готово — възразява дамата.
— Ето, виждате ли, Майкъл — подхвърля американецът. — Един мъж никога няма да се сети за подобно нещо. Жената, дори ако иска да ви даде отрова, ще я придружи с обилен обед. А мъжът в най-добрия случай ще ви я поднесе с чаша вода и ще изръмжи: хайде пий, че нямам време.
— Защо „отрова“? — пита озадачена Мод. — Стекът е съвсем пресен, салатата — също.
— Говорим иносказателно, скъпа — успокоява я Сеймур. — Говорим за предимствата на вашия пол.
ПЕТА ГЛАВА
Казват, че животът на средновековния град е протичал около катедралата. Нищо чудно, ако се има предвид, че на двеста метра от катедралата са почвали нивята. Днешният Кьолн е неизмеримо по-обширен, но това не пречи животът и сега да се върти най-вече около катедралата, особено ако става дума за живота на пълчищата туристи.
Двете високи готически звънарни на църквата са забити в небето като два остри зъба, доста потъмнели и доста разядени от времето. Сградата е кафеникавочерна, сякаш е горяла. Май че наистина е горяла и дори е била частично срината от същите тия англичани, чиито синове днес прилежно я разглеждат, за да изучават особеностите на немската готика.
Да, катедралата е била опожарявана и сривана, но заедно с туй акуратно кърпена и подновявана, по силата на тая странна мания на човечеството да руши, за да има възможност след туй грижливо да реставрира. Жалко, че и потрошените хора не могат да се реставрират, иначе всичко би било наред.
Огромният площад около катедралата е любимо място на туристите и на ветровете. Дори в целия град времето да е тихо, тук духа, и то — от всички страни. Това с нищо не намалява притегателната сила на тая обширна циментова площ, по която рояци хлапета, стекли се от целия град, летят върху летните си кънки, като се блъскат с трясък в будките за сувенири и предизвикват ужас у върволицата туристи.
На две крачки оттук е гарата, където пристигат пътниците, дошли да видят катедралата, и където заминават другите, които вече са я видели. На две крачки оттук са и банките, където можете да размените доларите си. На две крачки оттук са и магазините на пешеходната зона, където можете да похарчите западните си марки. Тук в съседство най-сетне са и музеите, хотелите, кафенетата, ресторантите, нощните заведения, изобщо всичко, създадено с толкова любов и старание, за да направи краткия ви престой удобен, приятен и съдържателен.
Нашият престой, уви, съвсем не обещава да бъде кратък. Вече десет дни съществуването ни е сведено до туй да не вършим нищо. От опит знам, че неизвестността е тягостна, но никога не съм предполагал до каква степен нараства тази тягост, когато към нея се прибави и бездействието.
— Вие ще се стопите от притеснение — забелязва съчувствено Мод един ден, додето се разхождаме из пешеходната зона.
— Личи ли ми?
— Ужасно. Колкото и да го криете.
— Не съм свикнал да се шляя без цел.
— Тия хора около нас също се шляят без цел и това им доставя огромно удоволствие.
— Те са във ваканция.
— Смятайте, че и вие сте във ваканция.
— Няма да помогне. Ненавиждам ваканциите.
— Тогава следвайте моя пример.
— Не познавам секрета ви.
— Какъв секрет? Казвате си просто, че безделието е неизбежен етап от работата. Това успокоява.
Вероятно. Само че нейната работа не е моята работа. И когато си въвлечен в една операция принудително, тази операция трудно може да те изпълни с ентусиазъм.
Мисълта, която ме крепи, няма нищо общо с тяхната операция. Мисълта, която ме крепи, се върти около цифрата 29 — последния срок, за да вдигна котва и да отплувам към Висбаден, дето ме очаква колата на избавлението. Една наистина успокоителна мисъл, но съпроводена и с известна горчивина. Да се прибереш при своите с празни джобове, като блудния син — това не е връх на щастието. Друго би било да се върнеш с някои сведения за проекта Спрайт и със задоволството, че Томас е получил отдавна заслуженото си наказание.
По примера на туристите ние с Мод убиваме времето най-вече в заведенията около катедралата и в разходки по пешеходната зона. Това е един доста широк и твърде дълъг коридор, облицован с разгула на търговските витрини, украсен с многоцветни неонови фирми и оживен от навалицата на минувачи, купувачи и зяпачи.
Ние сме от категорията на зяпачите. Аз — по принуда, а Мод — поради естествения женски интерес към всичко, годно да украси или да улесни бита. Един по-скоро хладен интерес, в който не успявам да доловя алчността за притежание.