Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Влизайте — кима той примирено.
Прекосяваме малкото полутъмно коридорче, напоено с мирис на кухня, и Шмитхаген отваря някаква врата. От дъното на коридорчето се чува свадливият женски глас:
— Ако не я продадеш най-после тази кола, ще повикам Петер да я прибере…
— Влизайте, влизайте — подканва ме нервно стопанинът.
Стаята е малка, изпълнена с мека мебел в бели калъфи и вероятно служи за гостна. Не успявам да я разгледам, защото заставам до прозореца и отправям поглед през полупрозрачните пердета към градинката и насрещните
— Ето — произнася той.
Обръщам се и поемам дългоочаквания плик.
— Само минутка още — успокоявам го, като се загърбвам и разкъсвам плика.
Австрийски паспорт. Снимка с моята физиономия. Банкноти. И — най-сетне — късата бележка. Смисълът на бележката е лесен за дешифриране — всяка трета дума. Останалите са без значение. Едно дешифриране, до което всеки може да стигне, но не — автоматично. Важното е, поне при пръв поглед, писмото да звучи невинно. Прочитам го. Сетне щраквам запалката, Шмитхаген с готовност ми поднася пепелника.
— Онзи ден казахте, че идвате за предпоследен път… Би трябвало сегашният да е последен…
— Точно така е. И не се безпокойте вече.
— Не става дума за мене. Но нали ви обясних… Такива са обстоятелствата…
— Знам, знам. При мене също са такива. Иначе не бих ви досаждал. Желая ви скоро оздравяване.
И побързвам да смъкна от гърба му бремето на присъствието си.
Таксито ме очаква на мястото си.
— Ако може по-бързо — осмелявам се да подскажа.
— Оставете това на мене — успокоява ме шофьорът.
Той потегля по пустата улица доста предпазливо, защото и в най-пустата улица може да изскочи нещо неочаквано, като мърмори:
— Всички бързат. Вие — също. Добре, ще бързаме. Но и при бързането трябва да се спазва разумна скорост.
Вече споменах каква е неговата разумна скорост, Изтягам се на задната седалка, опитвам се да се освободя от напрежението и отново прочитам наум записката, превърнала се вече в пепел.
Уведомяват ме, че в продължение на два дни еди-какъв си опел с еди-какъв си номер ще ме чака в еди-кои си часове на еди-коя си улица. Дотук информацията е без значение, тъй като въпросните два дни са вече минали. Посочени са две резервни дати — 29 и 30 юни, лежащи за щастие все още в бъдещето. Същата кола, на същата улица, по същите часове. Това е за запомняне. А най-вече последното: „Крайна предпазливост. При възможност — проектът Спрайт.“
Спрайт. Английска дума, означаваща нещо като дух или призрак. Не съм чувал за такава програма. А нашите, изглежда, само са чули, без да знаят точния смисъл. И без да държат на всяка цена да го разкрия. При възможност. Сиреч, не го смятай за задължително, а си отваряй очите да не хлътнеш и да не те забъркат в някой опасен скандал: „Крайна предпазливост.“
След като преодоляваме за половин час тая педя разстояние, която дели Висбаден от Майнц, освобождавам таксито точно там, дето съм го наел, и се връщам в Хилтън през задния вход.
Мод още спи. Едрото тяло е доста волно разголено, но бялото лице дори и насън запазва израза на сериозност и достойнство. Събличам се безшумно и се изтягам до нея, като давам вид, че също съм заспал. Толкова старателно давам вид, че на края наистина заспивам.
Събуждам се не толкова от нежния глас, колкото от енергичната ръка, разтърсваща рамото ми:
— Албер!… Хайде, Албер! Тук ли искате да прекараме нощта?
— Вие непрестанно ме будите — изръмжавам, като правя опит да се обърна на другата страна.
Дамата обаче има здрава ръка, тъй че най-сетне се налага да отворя очи. Навън вече се здрачава. А по това време на годината здрачът означава, че минава осем.
— Какво ви безпокои? — питам. — Защо ми пречите да спя?
— Още тази заран ви казах, че не е предвидено да спим тук.
Тя приближава до прозореца, спуска с рязък жест завесата и щраква електрическия ключ.
— Нали щяхте да ходите на панаир? — питам невинно, като сядам на леглото.
— Щях… Такова нещо никога не ми се е случвало. Да проспя шест часа посред бял ден…
Кафявите очи ме гледат съсредоточено и вероятно подозрително, ала аз не давам вид, че ги забелязвам.
— Все пак се събудихте.
— Събуди ме Дейзи. Не чухте ли телефона?
— За щастие, този път той е при вашата глава.
— Такова нещо никога не ми се е случвало.
— Излишно е да го драматизирате — забелязвам, като ставам. — Радвайте се, че имате здрав сън.
— А вие какво правихте през това време?
— Не видяхте ли?
— Имам предвид — по-рано. Аз, струва ми се, заспах преди вас.
— Съвсем вярно. А аз ви последвах две цигари по-късно. Не разбирам само защо е този разпит. Или мислите, че съм прескочил до Дейзи?
— Не е изключено — отвръща сухо тя.
С което слага край на следствието. Не вярвам да съм разсеял подозренията й. Но в наши дни кой не е измъчван от подозрения.
Долу, в бара на хотела, намираме Дейзи с нейния Ерлих. Лъчезарната летва и моята снажна дама излизат за малко под предлог, че трябва да телефонират някому за нещо, докато ние с младия атлет оставаме да се развличаме, аз — с цигарата си, а той — с неизменната дъвка.
— Значи, щом има нещо, ще го съобщя чрез Дейзи на Мод — казва все пак атлетът, колкото да наруши мълчанието, защото тая подробност е уговорена още на обяд.
— Точно така — потвърждавам. — Съобщете го чрез Дейзи.
И отново се посвещаваме на заниманията си.
Въпросната Дейзи скоро се връща, а малко по-късно пристига и Мод, отбила се до рецепцията да уреди сметката. Изпиваме по чаша за добър път, разменяме по една фалшива дружеска усмивка и си тръгваме.
— Имам чувството, че направихте нещо с мене следобед — казва Мод по-късно, когато мерцедесът вече ни носи по аутобана, като пробива мрака с мощните си фарове.