Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Да се държите по-прилично.
— Тази война, вика, ще свърши, но не защото вие го искате, а защото няма такава война, която да е почнала и да не е свършила. И ще свърши не когато ти го искаш, мойто момиче, а когато шефовете решат. Така че ако имаш акъл в главата, прибирай се в къщи. А ако не — ще има да се търкаляш по участъците и да ядеш бой. И то без всякаква полза. Ясно ли ти е: без всякаква полза! Да попаднеш в полицията, за да научиш истината от една горила, представяте ли си!
— Значи, тъпакът ви я връчи истината?
— Да, само
— Вероятно по време на тия патила сте попаднали на Сеймур…
— Не беше Сеймур. Ако смятате, че Сеймур е вербовчик…
— Значи, Сеймур дойде после.
Тя не отговаря. Така е при всичките ни разговори. Неизбежно настъпва момент, когато престава да отговаря. Сякаш стига до някаква невидима за мене граница и мигом спира. Дотук.
След острата слънчева светлина и зноя на площада ресторантът ни поема в полумрака си с хладно гостоприемство. Приятно хладно. И изцяло в стила „Бел епок“. Мебели от тъмно дърво, тапицирани с черна кожа. Старинни лампи с маслиненозелени абажури. Огледала, където можете да наблюдавате обстановката зад вас, без да си изкълчвате врата от любопитство. А за тези, които не желаят да бъдат наблюдавани, вътрешността на заведението предлага уютни сепарета.
Дейзи и Ерлих са заели едно от сепаретата. Уместна предвидливост, тъй като заведението е почти пълно. Двамата дори са се снабдили вече с по чаша уиски, колкото за да приканят стомашните сокове към действие.
— Предполагам, че и за вас ще бъде същото — казва немецът, като прави знак на келнера в бял смокинг.
— За мене — не — отвръща Мод. — Бих взела един спрайт.
Спрайт. Една от многото марки лимонада. И една загадъчна дума, способна да ми развали настроението. Добре, че го нямам.
Обедът минава как да е, главно благодарение усилията на Дейзи, заета да поддържа оживлението. Този път тя е избрала за интелектуална гарнитура към менюто съобщението, че не знам откъде си в САЩ било откраднато не знам какво си количество обогатен уран.
— Не ми е ясно защо се вълнуваш, мила — промърморва Мод между две хапки телешко. — Нали уранът не е твой?
— Но не разбираш ли, че този момент някаква престъпна банда може би вече произвежда някъде своята първа атомна бомба? — запитва Дейзи, като блещи с малко пресилен ужас големите сини очи.
— С удоволствие бих им помагал — произнася добродушно Ерлих. — Не в производството, а в следващия етап.
— В кой „следващ етап“? Когато дойде ред да я хвърлят над главите ни? — пита момичето, като разтърсва с негодувание буйната си златиста коса, добре съзнавайки, че тя става особено красива при подобни движения.
— Няма да я пуснат, не бой се — успокоява я Мод. — Не вярвам да са вложили толкова пари само за да наблюдават как ще се изпарят в пространството.
— Точно така — потвърждава лениво немецът. — Печалбите се реализират не в действието, а в заплахата за действие. Свещеният шантаж.
— И ако все пак решат да хвърлят своята бомба? — тръсва отново коси Дейзи.
— Ами че нека я хвърлят — свива рамене Ерлих. — Бомбата, драга моя, е безобидна като хапче захарин. Пускаш го в кафето, изсъска за миг и се разтапя. С бомбата е същото: пускат я в атмосферата и — готово! С тази разлика, че съска малко по-силно и освен дето се разтапя, но разтапя и всичко наоколо. Обаче това са подробности.
— Чувате ли го? „Подробности“! — продължава да ни демонстрира емоциите си момичето.
Немецът отново свива рамене:
— Възрастните са като децата. Не могат да разберат, че няма никакво значение дали ще умреш от грип, или от бомба.
— От грип умират отделни хора, приятелю — благоволява да се обади Мод, понеже вече е приключила с телешкото филе.
— Отделни хора ли? — усмихва се Ерлих. — Тия отделни хора понякога наброяват милиони. Спомнете си пандемиите.
— И все пак цялото човечество не е заплашено — възразява дамата ми.
— А вие сериозно ли смятате, че някой се е загрижил за цялото човечество? — усмихва се пак немецът. — И нима вас лично толкова ви тревожи съдбата на човечеството? Хората оплакват човечеството, но всъщност всеки трепере за себе си. Ние, както и да е — казват, — ама децата…
— Мълчи! — смъмря го Дейзи. — Ти имал ли си деца?
— Може да нямам деца, но това не ми пречи да знам, че децата представляват интерес за тебе само докато ти самият си жив. Децата, глупости! Собствената кожица, за нея е целият страх. Не е ли тъй, хер Каре?
— Жалко, ако е така — избъбрям.
— Вие пък: „жалко“. Ами че тъкмо туй ще спаси вашето човечество.
— Кое именно? — пита Мод.
— Страхът за кожата. Заради тоя проклет страх ние никога нищо не довеждаме докрай. Също както на времето във Виетнам.
— Е, щом сте били и във Виетнам… — забелязва иронично дамата.
— Може да не съм бил във Виетнам, но съм надниквал в някои горещи точки — отвръща спокойно Ерлих. — Виетнам или другаде, трябва да ви уверя, че тая, шумната игра навсякъде се играе по едни и същи правила.
— Всъщност той ни успокоява — сеща се Дейзи. — Мисълта му е, че няма да стигнем до голяма война, само че, горкият, трудно се изразява.
— Война ще има — поклаща глава немецът. — И Апокалипсис ще има, но ще го получите в половин порция. Още в първите часове на изтребление политиците отново ще се размърдат. Трябва да направим нещо, ще кажат, защото, както е тръгнало, може и ние да се разтопим. И ще започнат пазарлъци по радиото. На тия, дето са в невралгичните зони — мир вам, само че на оня свят. А другите, дето са се приютили по на завет, те ще оцелеят. Пожелавам ви да бъдете между тях.