Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Вдигам се с лека въздишка от креслото:
— Добре, Уйлям. Нека да пием, само не ми говорете за храни.
Донасяме от кухнята необходимото и въпреки мрачината подреждаме бара върху ниската масичка без излишно чупене на чаши. При първата глътка от леденото питие усещам нещо като удар върху празния си сгърчен стомах, а известно е, че ударът зашеметява. Тъй че повтарям го с чисто профилактична цел. Колкото повече си зашеметен, толкова по-малко разбираш, че си гладен.
— Не искам да надничам в тайните ви, но все пак няма ли да кажете нещо по въпроса за връзката? — подхвърлям.
— Насрещната станция продължава да мълчи — осведомява ме късо американецът.
Той щраква скритата в шепите си запалка и лицето му за миг се появява от мрачината, озарено от жълтото пламъче.
— В такъв случай за каква връзка ми говорите, щом не сте реализирали дори една-единствена емисия.
— Напротив, реализирах. Обаче именно една единствена. Това стана още вчера, колкото за да науча, че цялата документация по нашите проучвания е предадена, където трябва.
— Затуй сте така спокоен.
— Аз съм винаги спокоен, Майкъл. Аз съм далеч по-спокоен от вас. Вие само давате вид на спокоен и го правите доста умело, но то е само маска.
— Не ви оспорвам превъзходството.
— Не става дума за превъзходство. Човек е винаги спокоен, когато знае, че няма какво да губи.
— Човек винаги има какво да губи.
— Може би. Обаче всичко зависи от това, колко струва за тебе животът. Не сте ли се замисляли над проблема за самоубийството като над свой личен проблем?
— Не, разбира се.
— Така и предполагах. Вие нямате достатъчно въображение за подобно нещо.
— Това, че съм тъп, вече сте ми го подсказвали по най-различен начин — забелязвам, докато следя как лицето му ту се появява, ту изчезва, додето оранжевото огънче на цигарата светва и гасне в мрачината.
— Тъпотата наистина би могла да ви послужи като генерално извинение — промърморва Сеймур. — Само че вие не сте тъп. Вие сте фанатик.
— И това съм го чувал.
— Но не сте го проумели. Човешкият род открай време се дели на скептици и верующи. И не си въобразявайте, че тия, вторите, са привилегия само на вашия свят. Верующи и фанатици — тая сган я има колкото щете и у нас. Някои вярват все още в Христа, други — в превъзходството на бялата раса или в историческата мисия на Америка. Едни висят в църквите, други линчуват негри, трети бият крак в такта на бойните маршове. Изобщо фауната на фанатиците ми е позната до втръсване и до пълно омерзение.
— За вас е въпрос на подробности, че разни хора могат да вярват в съвсем различни неща.
— Естествено. Какво значение дали илюзията, в която вярват, е от вашия тип или някоя друга? Всички тия илюзии могат да се изброят на пръстите на едната ръка и всички са еднакво глупави. Скудоумието на човечеството е отразено и в илюзиите му. Няколко нелепи химери за равенство или превъзходство за величието на бога или могъществото на човека.
Мрачината не ми попречва да установя, че чашата ми е празна. Докопвам пипнешком бутилката, а подир туй и каничката лед и отново сервирам на горкия си стомах два-три зашеметяващи удара. Ако съдя по суетенето на Сеймур от другата страна на масичката, той е зает със същата операция.
Угарката на американеца описва бавна червеникава парабола и пръска на пода няколко дребни искри като гаснещ фойерверк. Сетне запалката отново щраква и сред мрака отново се откроява бледото, леко навъсено лице.
— За вас не съществуват истини — подхвърлям, колкото за да подразня опонента. — Има само химери.
— Истините, доколкото съществуват, са вън от вашия свят, вън от света на верующите. Вашите истини в кавички, вие сте ги получили наготово, както добрите деца получават наготово своя молитвеник за църковна служба.
— Трябва да ви призная, че не съм получил от никого никакъв молитвеник.
— Получили сте, също както всички фанатици. Получили сте, защото всяка религия, включително и вашата, предполага най-първо да глътнете на доверие един-два постулата. За набожните това е съществуването на бога, за вас — съществуването на класовата борба, на прогресивното развитие, на човешкото могъщество. Или ще почнете да ме убеждавате, че тия неща вие сам лично сте ги открили и проверили на практика?
— Мисля, че и сам съм успял да установя нещичко.
— Не мислите, а си въобразявате. Този свят, Майкъл, не сте го открили нито вие сам, нито вашите комунисти. Той датира отпреди вас. Всички общества са били двойствени, всички са почивали на принципа „ние и другите“. И понеже „ние“ винаги сме ограбвали „другите“, в случай че другите не са ограбвали нас, то между „ние“ и „другите“ винаги е съществувала смъртна вражда. Така е било и въпреки наивните ви надежди, така ще бъде занапред.
— Мисля, че от време на време са настъпвали и промени.
— Е, да: „ние и другите“, това са били веднаж робовладелците и робите, а друг път — аристократите и третото съсловие. Но туй са промени исторически, а не по същество. Вие не можете да разберете, че човечеството по самата си същност е двойствено, че човешкото общество се развива чрез делене, също като амебата. Да, също като амебата, но в по-агресивен вариант. Едната част се отделя от другата част и се нахвърля върху нея, за да я ликвидира, за да остане тя единствената. Но едва останала единствена, налага се да установи, че вътре в самата нея вече са започнали процеси, които напират за ново раздвояване. Вие можете да си чертаете на книга всякакви прогнози за бъдещето, но не сте властни да изменяте природния закон.
— Не знаех, че антагонизмът в обществото е природен закон.
— Значи не знаете една азбучна истина. Антагонизмът е закон на всичко, не само на обществото. Без антагонизъм не би имало магнетизъм, полюси, гравитация, електричество с положителен и отрицателен знак, материя и антиматерия, светлина и мрак, движение на вселената, изобщо — вселена.
— Мислех, че човек създава човешката си вселена не по силата на закона за гравитация, а по логиката на своите разумни критерии — забелязвам.