Денят не си личи по заранта

Райнов Богомил Николаев

— Албер, спите ли?

— Спя, да. Или по-точно спях, преди вие да почнете да тропате.

— Но часът е девет.

— И какво като е девет? На църква ли ще ходим?

— Яйцата ви ще изстинат.

— С това трябваше да почнете, скъпа. Ако искате да вдигнете някого, почвате с яйцата, а не с часа.

След двайсетина минути, вече измит и избръснат, влизам в светлия хол, изпълнен също с цветя — най-вече по тапетите и по импримето на завесите. Вниманието ми обаче бива привлечено не толкова от този разкош на пастелните тонове, колкото от разкоша на приготвената

трапеза.

— Вие страшно ми липсвахте през последните дни, скъпа Мод.

— Знам, знам. Сядайте.

Настъпва съсредоточено мълчание. Когато се яде, не се приказва — това го има и в най-простата брошура по хигиена на храненето. Едва след като приключваме с топлите блюда и стигаме до третата чаша кафе, дамата забелязва:

— Вие сте се пременили, сякаш се готвите да излизате.

— Не обръщайте внимание. Навик от младини.

— В смисъл?

— В смисъл, че на младини ми се случи да поседя някой и друг месец затворен в една вила, подобна на тая. Не съществуваше никакъв шанс да се измъкна от вилата, но въпреки туй редовно всяка вечер си обличах новия костюм и прекарвах четвърт час пред огледалото, зает с възела на вратовръзката. Това ми създаваше илюзията, че наистина се готвя да ходя някъде.

— А защо бяхте принуден да седите в тая вила?

— Похитен бях от една жена.

— Каква жена?

— Такава, като вас.

— Толкова дебела?

— Е, нейните форми не бяха тъй разкошни като вашите. Но що се отнася до деспотизма, човек би казал, че сте родни сестри.

— Албер, как не ви е съвестно…

— Да, да, знам какво ще последва; изпълнявате нареждания, правите го за мое добро и пр. Тъй че прескочете тая глава и минете на следващата. Каква е програмата?

— Програмата е също като в оная вила от вашите младини: никакво излизане.

— А вие?

— Аз — също.

— Значи — отново призракът на гладната смърт.

— За това не се грижете.

— Права сте, Мод — и гладна смърт. Аз просто не знам какво приказвам.

— Оградата е висока и дърветата скриват достатъчно добре вилата от съседите, но все пак въздържайте се да излизате в градината.

— А ако дойде някой?

— Слабо вероятно е. Собствениците са заминали и това е известно на тези, които евентуално биха ги търсили. Във всеки случай, ако възникне нещо непредвидено, излизате през прозореца на стаята си, а оттам минавате през задната вратичка на градината и се озовавате в съседната уличка.

Тя става, но преди да се заеме с прибирането, добавя:

— Там на масата са вестниците. Оттатък има и книги, макар че досега не съм забелязала да прявявате интерес към книгите.

— На времето, знаете, се налагаше да чета много. Боя се, че оттогава се появи нещо като пресищане.

— Кога „на времето“?

Точно преди първата ми среща с вашия Сеймур — би трябвало да отвърна, ала вместо туй промърморвам:

— Когато си взимах изпитите в основното училище.

Сетне прибирам вестниците и се оттеглям обратно в спалнята, където ме очакват градинските цветя и самотата.

Самотата. Най-скъпото притежание, ако можеш да вярваш

на Мод. Но когато става дума за такова нещо, излишно е да вземаш акъл от Мод. Самотата сред своите е едно, а самотата сред чуждите — друго. Първата винаги може да бъде прекъсната от някой обрат, докато втората е неотменима. Прочее най-добре е да се правиш, че не я забелязваш. И да си четеш вестници.

Следващият ден, а също и по-следващия, както и един-два добавъчни минават все тъй в четене на вестници, разнообразено с мимолетни дремки, с разходки от стена до стена и с разнасящия се в определени часове призив „Албер, яденето е готово“.

С две думи, квартирата е друга, ала обсадното положение е същото. Все пак — тия цветя. И най-вече това, че Сеймур го няма в съседство, та да влиза в стаята ти по никое време, за да ти съобщи, че този свят би трябвало да се прави наново, като се почне от амебата.

Мод е нещо по-друго. Освен че знае да готви, но не се и натрапва, нито те кани в спалнята си, за да ти покаже как функционира леглото. Е, понякога вечер, подир телевизионния филм, додето седи полуизлегната в креслото, може да се случи полата й по невнимание да разголи снажното бяло бедро, колкото да си спомниш, ако си забравил, че тия неща още ги има по света. Всъщност, защо не, нека си спомним това и нека забравим поне временно другото.

— Но какво ви е, Албер! Какво ви прихвана? — пита невинно тя, макар да знае много добре какво и защо ме е прихванало. — Тази вила съвсем не е онази, от младините ви.

— На мене ли го казвате — мърморя аз, като продължавам настъплението. — Единственият чифт бедра, който можеше да се намери в онази вила, би изглеждал като две сламки в сравнение с вашите.

Една лъжа, разбира се, защото Франсоаз — тя се казваше Франсоаз — също си я биваше, но заради една лъжа от чисто сърце никой не е отишъл в ада.

И все пак, независимо че Мод е тук, а Сеймур го няма, времето тече тегаво и вестниците всеки ден ми напомнят, че вече сме в началото на август, а аз съм все още тук, в пълна безизходица и без никакви видими шансове за измъкване.

„Ще прекарате няколко дни, додето ви осигуря канал…“ Колко дни, какъв канал и за къде — това са въпроси, на които мога да отговарям, както си ща. Излишно е да питам дамата, тя никога нищо не знае. Излишно е да нервнича и да тропам по масата. Клиентът има право да капризничи само когато е платежоспособен, а аз не съм. Няма какво повече да предложа на американеца срещу тази малка услуга — измъкването от блатото.

Едва вечерта на петия ден в ситуацията настъпва промяна. Пристига Сеймур. Пристига към полунощ — обичайния за призраци час да ходят по гости.

— Да ви приготвя ли нещо за хапване? — пита Мод, която винаги гледа присърце на тая задача.

— Имате ли бадеми? — пита на свой ред американецът.

— Мисля, че имаше бадеми.

— В такъв случай, донесете ги. Това ще е достатъчно. Нашият Албер, знаете, пие уискито само с бадеми.

Дамата донася питието и бадемите, до които впрочем никой не се докосва, сетне по невидим знак на Сеймур се оттегля.