Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Оглеждам се, обаче не намирам нищо за сядане, като се изключи диванът, висок два пръста над пода. Свличам се прочее върху него, докато домакинята прибира оттук-оттам слипове и чорапи, като върти под носа ми игривия си малък задник, пристегнат до задушаване в черния копринен панталон.
— Какво ви води? — запитва тя, след като запокитва всичко събрано в един ъгъл на стаята и застава пред мене с ръце на хълбоците.
— Води ме… Не знам дали няма да ви прозвучи неприлично… Води ме една непреодолима жажда…
— За сексуална близост — сеща се наивката.
— По-скоро бих казал — за отмъщение.
— Почва да става интересно — установява Дейзи, като се свлича на дивана до мене.
— Тази нелепа история доведе до гибелта на Ерлих — започвам.
Но момичето бърза да ме прекъсне:
— Нека не безпокоим мъртъвците.
— Само че аз загубих доста кръгла сума. Неудобно ми е дори да я назова.
— В такъв случай не я назовавайте.
— И за всичко е виновен този мошеник… простете за израза… този долен тип Райън.
— Когато някой губи, все някой трябва и да печели — заключава философски Дейзи.
— Това не е печалба, тава е грабеж — възразявам.
— Почвате да ме отегчавате. Дебютирахте интересно, а сега ме занимавате с финансовите си проблеми.
— Неизбежно встъпление — бързам да се извиня. — Ако минем към същината на въпроса…
— Именно към това минете.
— Ако минем към същината на въпроса, решил съм да отмъстя на Райън.
— Похвално решение — съгласява се наивката. — Щом има престъпление, трябва да има и наказание. Още Достоевски го е казал. Само че, господине, аз не съм Достоевски, тия проблеми не стоят в центъра на вниманието ми, а на всичко отгоре имам и час при фризьорката.
При тези думи тя понечва да се изправи, ала не успява, понеже аз с галантен жест през кръста отново я връщам на дивана.
— Вие ме прегръщате? — вдига озадачено вежди момичето. — Какво ли може да означава това?
— Още не съм стигнал дотам. Още опитвам да се владея…
— Дано успеете.
— … Защото искам да ви обясня, че макар да не сте Достоевски, въпросът ви засяга, и то съвсем отблизо.
— Тъй ли?
— По-точно, засяга вашия приятел Томас.
— Томас не ми е приятел. Той ми е сърдит. Или — аз на него. Във всеки случай, скарани сме.
— Ето го и повода да се сдобрите.
— Откъде знаете, че искам да се сдобрявам?
— Добре тогава, оставете да ви го отмъкне Сандра.
— Я виж! Вие ми изглеждате прекалено осведомен за неща, които не ви засягат.
— Засягат ме. И тъкмо тава се опитвам да ви обясня, че ни засягат едни и същи неща и че имаме общи интереси. Райън е на път да ликвидира Томас. Аз обаче притежавам един документ, с който Томас може да ликвидира Райън. Ясно ли ви е?
— Не.
Тя се прави на по-глупава, отколкото е всъщност, обаче вече явно е заинтригувана. Излагам накъсо въпроса за фактурата, като наблягам на нейния практичен ефект:
— С тоя документ Томас ще елиминира Райън, а вие ще елиминирате Сандра.
— Не е изключено — съгласява се Дейзи. — Обаче защо вие сам не предадете фактурата на Томас?
Глупава, но не чак дотам.
— По тая единствена причина, че в момента моите отношения с Томас са също като вашите. Няма да ме приеме или няма да ме изслуша, или ще се отнесе с недоверие…
— И понеже аз съм доверчива…
Именно: глупава, но не чак дотам.
— Вижте — казвам. — Вие ще обясните, че фактурата ви е оставена на съхранение от Ерлих, в случай че нещо го сполети, че дълго сте се колебали какво да я правите и че на края все пак сте решили да я занесете на Томас, макар той да не заслужава това.
— Всъщност, да: защо пък да не му я занеса? — разтърсва Дейзи пищните си руси коси. — В края на краищата, ако не му върши работа, нека я изгори!
— Да я изгори ли? Той ще ви целува краката, щом само я види.
— Въпрос е дали ще му позволя — промърморва наивката, но възможността Томас да й целува краката явно я блазни.
Тя ми се вижда толкова вятърничава, че решавам за всеки случай наново и подробно да я инструктирам, като наблягам най-вече на такива пунктове, да не показва пред никого фактурата и да не говори никому за моята визита.
— Стига! Омръзнахте ми! — въздъхва най-сетне момичето. — Какво ще пиете?
Нищо — мисля да кажа, обаче се сещам, че още не съм скрил микрофончето в креслото по простата причина, че в хола няма и помен от кресло.
— Да — кимам, — да пием нещо, защото, както сте седнали до мене с това ваше сладострастно тяло, съвсем ми размътихте главата.
— Секси ли съм? — пита Дейзи, като става да донесе бутилката.
— Ужасно! Като че не го знаете.
— Знам го, обаче не съм сигурна. Има хора, които намират такива като Сандра за по-секси.
— Глупости. Не ми говорете за тия жени с огромни гърди, като подвижни млекоцентрали…
— Не ви липсва вкус, макар че сте старомоден — установява момичето.
И като се озърта, промърморва:
— Тук някъде имаше чаши… Впрочем, не: занесла съм ги в кухнята.
Тя се отправя към кухнята и аз също се надигам от дивана. Сега или никога. Скривалището е избрано: нишата с радиатора на парното, затулена с дървена решетка. Промъквам ръка през решетката и пускам дребното съоръжение зад радиатора. На това място едва ли някой ще го открие, поне до есента.
— Имате хубав изглед — забелязвам, тъй като Дейзи ме е заварила точно до прозореца, дето е парното.
— Не съм обърнала внимание — отвръща нехайно тя. — Предпочитам да живея при спуснати пердета.
Наивката отнася чашите с лед при кушетката, поставя ги на пода и взима бутилката:
— Колко?
— Колкото и на вас.
Тя налива, без много да се скъпи, и вдига чашата си. Следвам примера й, като отпивам с мярка.
— Нима такива неща като една градинка, малко цветя не ви харесват?