Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Лошото в случая е точно туй, което е и доброто. В килера съм надеждно изолиран от враждебния външен свят, но това ми пречи да следя събитията. Единствената възможност за действие остава чакането. В чакането съм специалист.
Изминали са не повече от десетина минути обаче, усещам, че вече плувам в пот и ще се пръсна от горещина, такъв адски задух цари в това тъмно антре. На всичко отгоре в единия ъгъл са струпани някакви кутии с лакови бои, от които се носи задавящ дъх на ацетон. Решавам да открехна наново вратичката към халето, когато тя ненадейно сама се отваря и на прага застава човекът в сивия костюм.
— А, значи тук сте — установява Мур. — Помислих да не ви се е случило нещо.
Тъй като вече е опитал силата на ръцете ми, нахалникът побързва да извади пистолета. Един бегъл поглед ме убеждава, че това не е одевешният масивен люгер, а значително по-фино съоръжение.
— Стига фокуси — изръмжава новодошлият. — Да вървим.
— Вън е адски пек — възразявам, додето машинално преценявам шансовете си.
— Не прекалявайте, Каре. И моето търпение има граници. Тръгвайте.
— А ако — не?
— Ще ме принудите да ви стрелям.
— Хайде де! Тук, в центъра на Майнц и посред бял ден! Вие не сте чак толкова изветрял.
— Това пистолетче, ако не го познавате, действува без шум и без куршуми. В месата ви се забива само малка ампулка, която впоследствие се изважда. Една малка ампулка с една смъртоносна течност, разграждаща се бързо в организма — в мъртвия организъм, Каре — и неоставяща никакви следи.
— Докъде стигна техниката — избъбрям с респект.
— Да. Шеметни висоти. Само че сега тръгвайте.
— Това няма да стане.
— Не допусках, че един търговец на оръжие може да бъде толкова страхлив…
— Всеки си има някое слабо място.
— … Ако изобщо сте търговец на оръжие. Хайде! Не ме карайте да ви стрелям.
— Ваша работа.
Мур очевидно е затруднен. Още в началото си личи, че държи повече да ме отведе, отколкото да ме дупчи, а сега разговорът е стигнал до безизходица.
— Защо усложнявате излишно нещата? — запитва той с по-мек тон. — Ние искаме от вас само някои сведения, нищо повече. Една малка справка, разбирате ли, нищо повече.
— Това ли било? — възклицавам. — Ами тогава — питайте.
Мур ме поглежда с раздразнение, обаче в израза му се е появил нюанс на колебание. Без да престава да държи пистолета насочен към гърдите ми, той вади с лявата ръка от джоба си малко магнитофонче.
— Добре, Каре! С риск да си имам неприятности, ще ви предоставя едно улеснение. Бъдете точен в отговорите и ще ви пусна да се приберете тъкмо за обяд. Кажете ми, сключихте ли сделка за оръжие с Райън?
— Естествено.
— За какви количества?
Изброявам акуратно количествата.
— На какви цени?
— Цените, знаете, това е сложен въпрос. Райън настояваше да му платя по-високи цени, а във фактурата да бъдат вписани по-ниски.
— Интересно. Какви точно бяха едните и какви — другите?
Давам му и тази справка. Сеймур би трябвало да бъде доволен. Още няколко камъка политат към градината на Райън.
Въпросите продължават да следват:
— Изплатихте ли му сумата?
— Какво ще правя…
— Отговаряйте по-точно.
— Разбира се, че я изплатих.
— Как стана плащането?
— Ами както става: вадиш пари и плащаш.
— Искате да кажете — в брой?
— Да, в брой, в долари, в пачки по десет хиляди, ако държите да знаете всички подробности.
Подир което следва очакваният отдавна въпрос:
— Кой стои зад гърба ви?
— Не разбирам.
— Вие няма да ме убеждавате, че работите само за своя сметка. Тъй че питам: кой стои зад гърба ви?
— Зад гърба ми стои лошият шанс, Мур. Това беше една наистина нещастна идея, да се заловя с вашия Райън.
— Оставете театъра. И не се опитвайте да хитрувате. Отговаряйте точно, защото нямам време!
Тонът отново е станал заплашителен. Сега, след като е изкопчил необходимите сведения, Мур би могъл да си позволи за десерт и тази малка атракция — да ми пусне една ампула.
— Глух ли сте! — извиква грубо мъжът. — Кажете, кой стои зад гърба ви!
Вижте по-добре кой стои зад вашия гръб — би следвало да кажа, но разговорът май почва да става излишен. Иззад таблата на вратата се е появило ново действуващо лице. Действуващо в точния смисъл на думата: един рязък жест и Мур се свлича върху мокета.
— Мокета, Майкъл! Трябва да благодарите на мокета — пояснява Сеймур. — Иначе в тия празни халета всяка стъпка кънти.
— За втори път установих, че сте прекалено ефикасен за един социолог — промърморвам. — Юмрукът ви е страшен.
— Юмрукът? — Американецът разтваря пръсти и ми показва някаква метална топка. — В моя хотел ключът виси на тая бронзова топка, за да не го носиш в джоба си. А аз точно затуй го нося.
Той се навежда и пристъпва към бегъл преглед на джобовете на Мур.
— Човекът има тук наоколо още двама приятели — предупреждавам.
— В момента те не са тук наоколо — отвръща Сеймур, като продължава огледа си.
— А мерцедесът е в Хилтън.
— Нека си седи. Засега той е неизползваем.
— Мод изчезна.
— Ако беше изчезнала, аз нямаше да съм тук — възразява американецът. — Закъснях наистина, но това ви е дало възможност да се позабавлявате.
— Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.
— Единствено опасните заслужават внимание. Впрочем за вас е време да тръгвате. От другата страна на моста ви очаква Мод.