Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Значи, платиха на Томас. Интересно кой ще плати на Райън.
— Ще се намери някой — отвръща Мод. — Не сте ли забелязали, че накрая нещата винаги се нареждат.
— Включително и за вас?
Тя не отговаря, понеже светофарът е дал зелено, и цялата колона потегля стремглаво, за да завоюва няколко метра разстояние преди следващия червен сигнал.
— Аз съм лесна, Албер. Хората без големи амбиции са най-лесни.
И тъй, подир толкова години оживена дейност на мерзавец, Томас най-сетне си получи хонорара. Нямам основание да бъда недоволен, макар че и не виждам защо трябва да ликувам. Един мерзавец по-малко или повече, това едва ли ще окаже особено влияние върху общото състояние на планетата.
— А сега? Какво ни предстои сега, скъпа?
— Яйца с шунка, Албер, какво друго. След като цяла заран си губим времето по сладкарници, как искате да сготвя.
Не минават и два часа от произнасянето на тази декларация, когато пържените яйца с шунка вече са факт. А един час по-късно се явява и Сеймур, който сякаш нарочно е изчаквал холът да бъде проветрен от кухненските миризми — не ги ли долавяте тия тежки, нечисти миризми, Майкъл?
Американецът изслушва мълчаливо късата ми сводка за развоя на събитията и едва на края подхвърля:
— Надявам се, че сте доволен.
— Боя се, че вие не сте доволен. Целехте се в Райън, а падна Томас.
— Ще ни направите ли кафе? — обръща се Уйлям към домакинята, която побързва да изчезне в кухнята.
И едва подир туй произнася:
— Не се тревожете, Майкъл. Вече наистина сме в епилога, но завесата още не е спусната.
— И моята скромна роля не е приключена.
— По тая точка грешите. Не искам да кажа, че сте второстепенен артист, но вашата роля е изпълнена.
— Да се надяваме, както казва Мод.
— Вие вече цитирате Мод? — запитва снизходително американецът. — Не бих се учудил, ако сте почнали да си записвате някои нейни изказвания.
— Защо не? Мод е здравият разум. Баналният здрав разум. Не смятате ли, че се нуждаем от малко банален здрав разум?
— В такъв случай, разкрива ви се нова възможност да си вземете известни бележки по становищата на Мод. Предстои ви още едно и, надявам се, последно пътуване с нея.
Минават три дълги дни, изпълнени е дремане, четене и безполезни размисли, преди оповестеното пътуване да се реализира. И противно на смътните ми надежди, то не е нито до Австрия, нито до Швейцария, а само до Щутгарт.
Тръгваме рано заранта, додето още жегата не е стигнала пълния си разгар, подир леката закуска и леката, вече описана дегизировка. Минаваме сравнително бързо през трудно проходимата крайградска зона, тъй като движението е главно насрещно, и излизаме върху широката писта на аутобана.
— Мълчите като сфинкс — избъбрям недоволно по някое време. — Правите се на загадъчна с тия ваши тъмни очила и с това мълчание.
— Мисля, че ние с вас достатъчно се наприказвахме през тия два месеца, Албер — произнася Мод с мелодичния си глас на говорителка в детските предавания.
— Два месеца и половина — поправям я. — И ако някой се е наприказвал, това съм аз, а не вие. Вие само мълчите от страх да не нарушите инструкциите на Сеймур.
— Шефът не ми е давал инструкции да мълча.
— Тогава, говорете!
— Какво ви вълнува, Албер? Какво ви прави така неспокоен още от заранта?
— Мисля, че имам право да знам как приключи цялата тази история.
— Не допусках, че тия неща чак толкова ви вълнуват.
— Не чак толкова, но отчасти.
Мод не отговаря, втренчила поглед в камиона пред нас — една алуминиева грамада със зелената фирма на Саламандър. Тя отдавна би могла да го задмине, ала предпазливо изчаква, за да не би някоя идваща отзад кола да я дублира в критичния момент. Най-сетне маневрата по задминаването е осъществена. Отдъхвам си заради Мод и запалвам цигара.
— Ако се тревожите за приятелките си, мога да ви уверя, че те са добре.
— Мисля, че тия приятелки вие ми ги натрапихте.
— Само служебно, Албер. Интимностите са чисто ваш почин.
Тя отново млъква, тъй като пред нас се е изпречил нов камион. Камионът обаче кара доста бързо и дамата след зрял размисъл решава да не го задминава.
— Да, вашите приятелки са живи и здрави. Струва ми се дори, че са на път да се сдобрят, понеже вече няма какво да делят.
— Защо — не? Мур, а също и Добс…
— Такива като Мур и Добс те могат да ги имат с дузини. Става дума за жених, Албер. Вечният мираж на глупачката.
— Знам, знам. Становището ви по въпроса ми е добре известно. Не ме занимавайте с женски истории.
— Женските истории са винаги част от мъжките, приятелю. Томас, преди да направи онзиденшното си фатално посещение в „Самсон“, е оставил у Дейзи писмо до нашата амбасада и копие от фактурата. След като научава за гибелта на бъдещия си съпруг, Дейзи предава документите на Мур, а той ги отнася, където трябва. Накъсо казано, Райън е задържан за следствие.
— Това още нищо не значи.
— Не вярвам Райън да споделя вашето мнение. Уликите срещу него са тежки и се потвърждават по различни линии.
— Имате предвид, че докладът на Сеймур отново е изваден от архивата.
— Не знам нищо за такъв доклад.
— Забравих: вие никога нищо не знаете.
— Неблагодарник.
— Мисля, че Райън все пак ще се измъкне някак си. Америка е страната на неограничените възможности. Искам да кажа, за такива като Райън-баща.
— В Америка, както всякъде другаде, силните хора се радват на силни неприятели. Не вярвам противниците на Райъновци да пропуснат една толкова благоприятна възможност за разчистване на някои стари сметки.
— Ще бъда доволен, ако се окаже, че сте права. Все пак приятно е да знаеш, че толкова благородни усилия не са отишли напразно. Имам предвид усилията на Сеймур. А също — и вашите.
— Какви усилия, Албер? Аз просто изпълнявам нареждания.
— Вие просто умирате за една одобрителна усмивка на шефа. За жалост той е твърде скъп на усмивки, вашият шеф. И на всичко отгоре, ужасно подозрителен: „Мога ли да знам как ги приготвяте тези сандвичи, мила моя?“
— Той не казва никога „мила моя“.