Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Опипай ги, дето трябва, Били!
Сеймур е запазил невъзмутимия си вид. Бих казал дори, че в момента изглежда по-невъзмутим отвсякога. Само когато споменатият Били бръква във вътрешния му джоб и изважда портфейла, Уйлям забелязва:
— Ако е възможно, не ми дъхайте в лицето. Не обичам клозетните миризми.
Били поглежда зверски, но в тоя момент отново се чува гласът на Добс:
— Остави, Били! Тук аз се разправям. Дай ми го тоя портфейл.
— Щом вече сте го взели, съветвам ви да го прегледате по-основно. Там вътре има една служебна карта… — обажда
— Не е нужно да проучвам служебните ви карти, мистър Сеймур — отвръща Добс. — Знам отлично кой сте и къде работите.
— В такъв случай вероятно знаете и какво ви очаква.
— Хич и не мисля по това. Засега вие сте на линия. И не разчитайте на моята интелигентност. Не съм интелигентен. Аз съм полицай от стария тип: стрелям, без да разсъждавам.
Добс преглежда с очевидна сръчност книжата, а Сеймур безучастно го следи, без да си дава труд да отвръща.
Извършил проверката, безличният субект оставя портфейла на скамейката до себе си и отново поглежда към нас:
— И тъй, мистър, аз зная кой сте. Не ми е известно обаче дали вие знаете кой съм аз.
— Мисля, че съм в течение — кима Уйлям. — Вие сте едно дребно лайно от военното разузнаване.
— Изрази, съвсем подходящи за професор — установява човекът насреща.
— Нима вие сте професор? — вдига вежди Сеймур.
— Нали ви казах: аз съм от стария модел — брояч без образование. Изобщо нямам връзки с вашите издигнати среди. Ако питате мене, такива като вас бих ги разстрелвал само заради дипломите им. Е, всички едва ли ще успея да разстрелям, но мога да почна от вас.
Уйлям не възразява. Във фургона настъпва мълчание. Били се е заел с моите джобове.
— А, значи сега е ред на мосю Каре, белгиеца — бъбре Добс, като поема моя портфейл и почва да рови в него. — Само че какво виждам! Белгиецът се е превърнал в австриец. Няма го мосю Каре, но затова пък има хер Шулце. Здравейте, Шулце!
Той е явно твърде доволен от находката си. На негово място и аз щях да бъда доволен.
— И тъй — започва Добс, приключил с документите, — нека не се повтаряме. Ще ви застрелям и двамата като кучета и ще ви захвърля нейде наоколо, а нека местната полиция се занимава да издирва кои сте и кои са убийците ви.
Той ни поглежда с тежък поглед, за да прецени ефекта, обаче ефект няма.
— Естествено, съществува и втора възможност — произнася безличният тип, сякаш без желание. — Отговорете ми на няколко въпроса и си вървете. Нека по-нататък началството решава съдбата ви. Разбира се, става дума за вас, мистър Сеймур. Колкото до оня другия, той няма да си отиде, а ще го придружим.
Отново — никакъв ефект.
— Откровено казано — подхваща след късо изчакване Добс, — аз лично бих предпочел първия вариант. Бих ви надупчил черепите ей така, просто за свое удоволствие, а сетне бих загубил даже един-два часа, за да скрия по-добре труповете ви. Не казвам, че никога няма да ги намерят, обаче това няма да стане скоро. Само че аз съм служебно лице и изпълнявам служебна задача. Затуй съм длъжен да ви уведомя, че има и втори вариант.
— Вие освен че сте без образование, но и много приказвате — забелязва Уйлям. — Какво всъщност искате?
— Уж сте професор, а трудно загрявате — произнася снизходително Добс. — Искам точните ви отговори на пет-шест въпроса.
— Тогава задавайте ги тия въпроси, вместо да дрънкате глупости.
— Тъкмо това исках да чуя — кима с достойнство безличният тип, като оставя без внимание обидната част на репликата. — Седни тук, Били, и не забравяй да сочиш с пистолета към оня, австро-белгиеца. С професора аз ще се разправям.
Настава къса пауза, явно необходима на Добс, за да подреди въпросите в главата си. Може би той не е съвсем готов за разпита. Може би не е очаквал, че Уйлям тъй бързо ще отстъпи. Може би още се съмнява в неговата готовност, защото по някое време подхвърля:
— Само да сме наясно; ще освободя вас, не оня австро-белгиец.
Сеймур не възразява и търпеливо очаква въпросите. Може би наистина е решил да ме похарчи. Но и да е решил друго, нещата в момента не зависят от решението му.
Фургонът равномерно се полюшва, без прекалено залитане. Шофьорът очевидно кара точно според рецептата на Мод: следва редицата и не се изкушава да изпреварва. Изобщо удобно пътуване, ако не говорим за душния въздух, напоен с оная сложна, неопределима, но винаги неприятна миризма, която витае в складовите помещения, дето се трупат най-различни вехтории.
— Искам да ми кажете първо, каква е връзката ви с този, дето седи до вас — обявява Добс, решил очевидно да почне с нещо по-лесно.
— Тук нейде работи ли магнитофон? — пожелава да се осведоми Сеймур.
— Това не е ваша работа.
— Понеже държа отговорите ми да бъдат документирани, за в случай, че после ви скимне да ги преиначавате — обяснява Уйлям.
— Ще бъдат документирани, не се безпокойте.
— Отговарям: Хер Шулце ми е познат отпреди няколко часа.
— Шулце или Каре?
— Аз го познавам като Шулце.
— И как така ненадейно се запознахте?
— Представи ми го една моя позната. Помоли да го взема с колата си до Страсбург, понеже неговата се била повредила.
— Защото вие отивате до Страсбург…
— Именно.
— И коя беше тази ваша позната? Име, адрес и пр.?
— Мис Модести Милтън.
По скептично навъсеното лице на Добс най-сетне се появява сянка на интерес. Значи, Сеймур закопа и Мод, казвам си.
— А! Мис Милтън, така ли?
Уйлям кима.
— А какви бяха отношенията между мис Милтън и мистър Каре?
— Това не мога да знам.
— Ясно — потвърждава Добс. — Очевидно вие не знаете нищо. Диплома на висшист, титла на професор, а не знае нищо.
Той поглежда към Сеймур и състрадателно поклаща глава.
— Така няма да стигнем доникъде, мистър. Допускам, че се стеснявате. Допускам, че се боите да не издадете нещо, което не ни е известно. Затуй ще си позволя да ви помогна, макар това да противоречи на служебния правилник. Ще ви кажа в общи линии какво вече ни е известно. За вас ще остане най-лесното: да потвърдите фактите. Така става ли?