Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— На финансовата страница ли?
— Да, да, именно на финансовата страница, за да внушите на полицая, дето ще надникне в стаята след вашето излизане, че сте се осведомявали за курса на борсовите книжа като всеки порядъчен бизнесмен.
— А защо не допускате, че сгъвам вестника на спортната страница.
— Не, не на спортната страница — поклаща глава Сеймур. — Спортната страница не значи нищо. От спорт се интересуват всички, включително и шпионите. Вашето любимо четиво е финансовата страница, от която, разбира се, вие не прочитате нито
Той върти машинално на пръста си висулката на ключа от колата — голяма висулка, представляваща сребърен конник, затворен в златен кръг, — без да вижда, че е станал обект на внимание. Момиченцето с тиролската рокличка се е изправило до масата ни и с видим респект наблюдава блестящия приказен конник, люшкащ се около пръста на Уйлям.
Американецът най-сетне забелязва детето, усмихва се едва-едва и поднася висулката по-близо до ококорените тъмни очички.
— Харесва ли ти?
Момиченцето преглъща от стеснение, сетне набира смелост и прошепва:
— Харесва ми.
Сеймур откачва украшението и му го подава:
— Тогава, вземи го… за да ти харесва по-дълго…
Детето в първия миг се поколебава, сякаш се бои, че това е уловка, сетне грабва конника и се затичва към родителите си.
— Вие май обичате децата.
— Кой не обича децата.
— Мислех, че…
— Да, знам: мислите, че понеже съм аномалия… А вие не обичате ли малки мечета? Фантастични са, като пухкави топки… Но само додето са малки, само додето не са станали хищници. Децата още не са хищници, Майкъл, все още не са. Даже като ги гледаш, струва ти се, че имат всички данни да се развият в нещо по-свястно от самите нас, но това никога не става. И как ще стане, когато именно ние ги възпитаваме, за да ги превърнем в нещо като самите нас.
Той допива кафето и за разнообразие си налива малко тоник. Мълчим известно време, като наблюдаваме входа и минаващите понякога коли. Мъжът и жената с детето си тръгват, без да пропуснат да ни кимнат любезно. Двамата шофьори отиват до тезгяха, за да оставят празните бутилки и да вземат нови.
— Заваля — оповестява Уйлям.
Виждам го и без да ми го казва. Тежките капки падат отпърво нарядко върху асфалта пред заведението, осветен от зелената светлина на неоновата фирма. Сетне стават по-чести и по-бързи, додето на края дъждът заплющява с пълна сила в дълги зелени струи.
Е, значи нещата се оправят — казвам си с неволно облекчение. Може да е глупаво, но отдавна имам предчувствието, че развали ли се времето, нещата ще тръгнат към оправяне.
— Не разбрах защо преди малко засегнахте темата за невежеството ми — подхвърлям. — Вероятно за да ми подскажете, че мълвата за тази програма Спрайт — е вятър.
— Разбира се, че не е вятър. Ако беше вятър, нямаше да ходите и да подпитвате. За ваше нещастие, Франк не знае нищо определено за нея, както впрочем и аз. Колкото до елементарните неща, тях ги има и в пресата, макар да не се споменава за никаква програма.
— Не съм чел. След като съм тъй погълнат от финансовата
— Не ви е и нужно да четете освен за самообразование. Информацията, както винаги, е съответно филтрирана. Важното е, че ако не се изтребим взаимно с атомни бомби, ще стигнем наистина до скритите механизми на мисълта — като обект на въздействие и като оръжие за въздействие. Което, независимо от брътвежите на вашия Франк, не е никакъв качествен скок, а все същото: геният на разрушението като най-висша човешка проява. Скорпионът, който загива от собственото си ужилване.
Той поглежда бегло часовника си:
— Струва ми се, че можем да тръгваме.
Нощта навън е озвучена с глухия тропот на дъжда. Мерцедесът си седи там, дето сме го оставили.
— Да се надяваме, че още не са ни сложили бомбата — промърморвам, когато дотичваме до колата под плющящите струи.
— За бомбата не знам, но този тип е паркирал тъй, че не виждам ще можем ли да се измъкнем — забелязва Сеймур.
Плътно зад мерцедеса се е залостил камион с огромен фургон, който е изключено да поместим. А типът, споменат от Уйлям, е гарирал отпред, като почти е допрял фолксвагена си до бронята на нашата кола. Самият тип естествено го няма.
— Ударил е ръчната спирачка — установява американецът, като прави опит да тикне малко напред фолксвагена. — Не знам как ще можем да се измъкнем…
— Изобщо няма да можете, мистър — раздава се някакъв глас зад гърба ни. — Този път вече няма да можете.
Обръщам се, колкото да установя, че говорещият е онзи безцветен човек — Добс. До него е застанал някакъв непознат. В ръцете на двамата има пистолети, снабдени със заглушители.
— Приберете си ютиите — произнася спокойно Сеймур.
— И това ще стане, но след като най-първо приберем вас — отвръща Добс, който явно е надарен с онова малко плоско чувство за хумор, тъй любимо на полицаите и дребните гангстери.
Подир тия думи двамата забиват заглушителите в гърбовете ни, за да подскажат, че е време да се размърдаме.
Мракът на нощта, тропотът на дъжда, безлюдният в момента паркинг и на всичко отгоре — тия заглушители… Няма никакъв смисъл да се инатим. Заобикаляме огромния камион и следвайки късите заповеди, се озоваваме в търбуха на фургона. В кабината, доколкото си спомням, не се виждаше шофьор, но едва металната вратичка на фургона се е затворила, и ревът на могъщия мотор, а после и люшкането на пода под нозете подсказват, че сме вече на път.
Вътрешността е почти празна, ако не се смятат двете скамейки, поставени една срещу друга на дължина, и два-три сандъка в насрещния ъгъл. На потона е монтирана електрическа ампула, изпълваща помещението с мъждива жълта светлина.
— Седнете спокойно. Там, насреща — нарежда Добс, като сочи скамейката с пистолета. — Изобщо — без излишни движения. Аз съм от хората, дето първо стрелят, а после съобразяват дали е трябвало да го правят.
Той се настанява срещу нас и подхвърля на спътника си: