Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Разписката на Томас също не струва много нещо — забелязвам. — Тя ще струва още по-малко от момента, в който Томас установи, че е получил чанта фалшиви пари.
— И това е вярно. Томас разбира, че Райън едва ли ще извади наяве една разписка, която изобличава и самия Райън. И щом установи, че е бил измамен, шантажът ще почне отново и в по-заплашителна форма.
— Искате да кажете, че за Райън тази история с плащането е само начин да печели време.
— Не. Райън действително ще му плати. Питам се само — по кой начин?
Той ме поглежда изпитателно:
— Не
— Вече ви казах, че цялата тази история съвсем не ме забавлява.
— А, да: защото не виждате смисъла. Забравих, че вие във всяко нещо търсите смисъла. Готов сте да рискувате даже живота си, но само в случай че виждате смисъла.
— Че как иначе?
— Ами просто така: ако животът все пак има някаква стойност, то е само поради риска, поради заплахата на смъртта. Съвсем илюзорна стойност, обаче какво да се прави — човек е свикнал да цени нещо само когато съществува опасност да го загуби. Казваш си, вярно, животът е сив, но къде по-сива е Голямата скука. Какво ме гледате?
— Питам се дали бихте изпаднали в такова оживление, ако трябваше да извършите нещо добро, па макар и с риск за живота си.
— Но какво по-добро от туй, което вършим ние двамата с вас, Майкъл? Преследваме два изрода. Воюваме със злото.
— Вие воювате не зарад злото, а зарад воюването.
— Възможно е. Обаче какво съм виновен, че философите и до днес не са успели да ни обяснят що е зло и що — добро.
— Не усложнявайте излишно нещата. Съществува неписан морал.
— Кой например? Вашият или онзи на десетте божи заповеди? Вашият ми е непонятен. А колкото до десетте божи заповеди, те като всички морални норми са дело на користни хора. Когато чуете „не кради!“, може да се обзаложите, че тази норма е дело на човек, който е притежавал доста неща за крадене, иначе въпросът не би го занимавал. И когато някой ви съветва „не прелюбодействувай“, бъдете сигурен, че той има красива съпруга и ужасно се бои от рога. А що се отнася до „почитай баща си и майка си“, тая заповед положително е съчинена от родители, лишени от всяко основание да бъдат почитани — иначе за какво са им заповеди.
— Е, съществуват и други норми.
— Например?
— Ами, да речем, „обичай ближния си“.
— Кой ближен, Майкъл? Райън или Томас? И защо съм длъжен непременно да го обичам? Вие мене обичате ли ме?
— Въпросът ви е доста безцеремонен.
— А какъв друг може да бъде в областта на доброто и злото, които, ако вярваме на специалистите, са непримирими като светлината и мрака, като живота и смъртта, като деня и нощта?
— Нещо някога се е случило с вас, Уйлям. Не допускам да сте се родили с тия идеи в главата си.
— Е, разбира се, и аз като всички съм минал през пубертетната възраст на илюзиите. Искал съм вероятно да обичам света и хората, да правя нещо за света и за хората, може би — знам ли — да живея само за света и за хората. Навярно и затуй съм ги намразил. Няма по-безпощаден съдник от измамения обожател. Няма по-отрезвяващо чувство от разочарованието. Илюзиите са нещо много приятно,
— Знам, че сте преживели някои неща.
— Оставете ги тия неща, те са без значение. Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи. Изводите, драги, са дошли вероятно не от една-две травми, а от дреболиите, нечистите дреболии на живота, на всичко туй, дето те заобикаля, на всичко туй, дето неволно го опознаваш дотам, та почва да ти се повдига. Тая нечиста, неприятна миризма на живота… Не я ли долавяте, Майкъл?
— Долавям по-скоро нещо друго. У вас има някакво подтиснато чувство за справедливост и това ви кара да се усещате страшно неловко.
— Чувство за справедливост ли? Като почнете и вие с тия ваши големи думи… По-скоро — един каприз, драги… Не сте ли забелязали, че падам донейде творческа личност, макар и неосъществена. В такъв случай какво чудно, че след като толкова време съм работил по чужди заповеди, внезапно ми е скимнало да изпълня и един свой замисъл. Един съвсем дребен замисъл, просто така, за да си освежа илюзорното самочувствие на свободен човек.
При тия думи той захвърля угарката в пепелницата и разсеяно поглежда към подноса:
— Тя пак е донесла бадеми.
„Не ви ли се иска да присъствувате на плащането, Майкъл?“
Когато Сеймур бе произнесъл тия думи, бях ги взел за чиста риторика. Как мога да присъствувам на една сделка между Райън и Томас, щом и двамата само чакат да се появя, за да ми видят сметката.
Разбирам, че не се касае за риторика едва на следната заран, когато Мод запитва по време на закуска:
— Не бихте ли искали да се поразходим?
— Нали сама бяхте казали „никакво излизане“!
— Всяко нещо с времето си, Албер. Сега директивата е друга.
— Тогава — изпълнявайте си я. На мене никой не ми е давал директива.
— Прав сте. И никой не ви задължава да идвате с мене. Ще ми бъде просто по-приятно, ако…
— За приятно ли става дума, или за полезно? — прекъсвам я.
— Смятам, че ако сме двама, самочувствието ми ще бъде по-добро.
— Така кажете, че имате нужда от телохранител. Какво оръжие ще ми предоставите?
— Оръжие не се предвижда. Нито битка. Но ако сме двама, това ще ми даде възможност, в случай че стане нещо, да се измъкна и да предупредя шефа. Той ще бъде съвсем наблизо.
— Знам го вече това ваше „наблизо“.
Разбира се, въпреки мърморенето половин час по-късно ние вече се движим с мерцедеса към Франкфурт. Жегата продължава, а автомобилното движение по аутобана едва ли някога е секвало, тъй че вентилационната уредба насища колата най-вече с топъл дъх на бензинови пари. Мод отново е прибягнала към пестеливата маскировка: свободна, даже донейде чорлава прическа, яркочервени устни и тъмни очила, не тия, обичайните, а други, далеч по-импозантни, закриващи половината лице.