Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Излиза, че Сеймур е прав, поне в един пункт: наистина ме търсят и наистина са готови да ме премахнат. От което вероятно следва, че американецът е прав; и по втория пункт: най-важното условие за сполучливото ми бягство е Томас и Райън да бъдат отстранени от пътя.
Добре е, че Уйлям тъй присърце се е заел с тая задача, но лошото е, че както винаги, той не действува с голи ръце, а с помощта на хора като мене и Мод, пионки, на които държи, додето са му необходими, и които ще пожертвува, ако развитието на играта го наложи.
„Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.“
„Единствено опасните заслужават внимание, Майкъл.“
Изглежда, че наистина те единствени са способни да привлекат интереса му. Също като авантюризма на Дороти, макар и в интелектуален вариант. Страстта на комарджията или скритата неврастения на тоя безстрастен тип. Струва ми се понякога, че цялата тази история не е за него нищо повече от игра. Една опасна и съвсем безсмислена игра.
Освен ако е другото. Жаждата за някаква самоизява, за човешко действие у тоя човек, отричащ смисъла на всяко действие. Отгласът на отдавна забравеното и отдавна погребано
Негова си работа. Лошото е, че той замисля комбинациите, но изпълнението ляга върху мене. Той доставя фалшивите долари, но плащането извършвам аз. Той удря Мур, но при случай за това ще отговарям пак аз. Той си разчиства сметките с Томас и Райън, но те и техните приятели търсят мене. И ако не успее да се справи с тия двама мошеници, цялата банда ще се струпа отгоре ми. А ако успее…
Ако успее, нищо чудно да каже: Съжалявам, драги, но каналът е все тъй запушен. Оправяйте се сам с тия два ваши паспорта, нито един от които не влиза в работа. И ще ме зареже. Или ще ми направи последното предложение, същото онова, което вече ми бе направил в Копенхаген: ако не искате да мрете, елате с мене. В моя институт ще се намери едно местенце и за вас.
Опасно е да забравям, че Сеймур е противник. И то не като другите. Другите, всички тия, дето през всички тези години съм срещал на пътя си, бяха ако не по-безобидни, то далеч по-прости. Елиминираш го от играта, в случай че той не те елиминира. Рискуваш куршума — какво друго — точно според правилата на играта и точно в съгласие с обичайните професионални рискове.
Противниците… С годините се понатрупаха доста. Полковник Дъглас и неговият човек, дошъл да ме ликвидира в Париж; Еванс, Уорнър и Райман от оная заплетена и дълга история в Амстердам; Дрейк и Мортън, които, всеки по своя линия, ми бяха приготвили некролога в Лондон; Ралф Бентън, дето обещаваше да ми види сметката в Берн; без да говоря за другите, с които не бях се срещал лице в лице, но които, съсредоточени над досието ми, умуваха в спокойните си кабинети по въпроса къде и как да бъда приготвен за погребението си; без да споменавам за хората без значение, броячите, побойниците, доносчиците и всички тия горили, дето трупаха на гърба ми трудов стаж.
Пъстра галерия от типове, някои дори не съвсем стандартни, някои дори нелишени от известен служебен морал, но всички еднакво надарени с тънък слух, що се отнася до нежното шумолене на банкнотите. Предпазливи бюрократи или авантюристи, хора на интелекта или на точната стрелба, те бяха отчайващо банални в подбудите и реакциите си. В случай на опасност — да запазиш кожата, понеже ти е само една. В случай на катастрофа — да спасиш служебното реноме, понеже на него дължиш заплатата и положението в обществото. А в случай на добра възможност — да сложиш нещо в джоба, понеже трябва да мислиш за старините.
А този тип, този професор по социология и по някои други неща, е просто перверзно чужд на всички тривиални подбуди. Рискува кожата, поставя на карта служебното реноме и реагира като пълен глухар спрямо нежното шумолене на банкнотите. Съвсем излишно е да го питам коя е главната му пружина, след като отдавна ми е дал да разбера, че такава няма. Нима може да съществува машина в постоянно движение и все пак лишена от мотор. Една магнитна аномалия, това си ти, драги Уйлям.
Магнитната аномалия се явява едва на третата вечер подир срещата ми с Дейзи. Мод услужливо донася уискито и даже бадемите, но това не отнема възможността на Сеймур все пак да я порицае:
— Защо само го разнасяте тоя спирт, след като добре виждате, че никой не пие?
А когато дамата побързва да ни остави сами, не пропуска да порицае и мене:
— Вие наистина нищо не пиете, Майкъл. Не пиете, пушите съвсем малко и дори избягвате да спорите. Имам впечатление, че сте в пълна депресия.
— Би трябвало да бъда отдавна в пълна депресия, Уйлям. Учудващото е, че все още не съм стигнал дотам.
— В такъв случай визитата ми става почти излишна — забелязва американецът с лек тон на разочарование. — Дойдох най-вече за да ви ободря…
— … Като оповестите, че каналът накрая все пак се е отпушил.
— Нека не изпреварваме събитията. Още не сме стигнали до канала, но вече сме близо до него. Съвсем близо, Майкъл.
Той се настанява на креслото от другата страна на масичката, отмества небрежно подноса с питието и вади от джоба си познатото магнитофонче.
— Един малък речитатив?
— Защо — не? Казват, че музиката облагородява.
— Именно — потвърждава Сеймур. — Особено такава.
Той натиска бутончето и в стаята зазвучава нова партия от вече познатия дует:
РАЙЪН. Онзи ден вие не ми казахте, че освен фактурата проформа притежавате и окончателната.
ТОМАС. Не сметнах, че ще е разумно да я нося в джоба си, когато идвам в дома ви.
РАЙЪН. Понеже имахте само един-единствен екземпляр…
ТОМАС. Именно.
РАЙЪН. Бих ли могъл все пак да хвърля бегъл поглед върху вашия екземпляр?
ТОМАС. Заповядайте! Нали затуй съм ви поканил.
(След къса пауза.)
РАЙЪН. Хм, да. Това наистина донейде променя нещата.
ТОМАС. „Донейде“?
РАЙЪН. Не забравяйте, че тоя белгиец вие ми го пратихте.
ТОМАС. Нека не затъваме в дебрите на недоказуемото.
РАЙЪН. Недоказуемото днес може още утре да бъде доказано и документирано. Казах ви, че моите хора усилено работят по въпроса. Дори, между другото, са установили, че тая сделка на вашия Каре с онази африканска република е само блъф. Оръжието е било предназначено за другаде и съществуват всички изгледи инцидентът да прерасне в политическа афера.
ТОМАС. Искрено ви съчувствувам.
РАЙЪН. Благодаря. Но не пропускайте да посъчувствате и на себе си. Инициативата дойде от вас, Томас. И това много скоро ще бъде установено.
ТОМАС. Мислех, че идвате с по-сериозни намерения.
РАЙЪН. Намеренията ми са съвсем сериозни. Не както вече ви споменах, всеки разговор с вас е свързан с отегчителни и съвсем излишни протакания само защото не желаете да видите очевидното.
ТОМАС. Очевидното е фактурата, която ви показах. Единственият неопровержим факт в цялата тая бъркотия.
РАЙЪН. Забравихте записа, намиращ се в касата ми.
ТОМАС. О, ако е за записи, аз разполагам с далеч по-интересни неща.
РАЙЪН. Какви неща?
ТОМАС. Това е друга тема. В момента говорим за фактурата. В случай че стигнем до някакво споразумение, може да поприказваме и за записите.
РАЙЪН. Искате да кажете, че подир шантажа, с който сте зает в момента, ще ми сервирате втори шантаж?
ТОМАС. Не съм по шантажите. Аз съм по честните сделки. И мога предварително да ви уверя, че ако стигнем до сделка, ще ви предоставя звукозаписа като подарък. Потресающ звукозапис, мистър. Само не ме плашете с политически скандали. Аз съм военен човек и нямам вкус към политиката.
РАЙЪН. Вярвам ви. Но не знам дали другите ще ви повярват.
ТОМАС. Е, да: другите ще вярват само на вас.
РАЙЪН. Признавам, че аз също ще се окажа в неприятно положение. Обаче, мисля, ви е известно, че по силата на някои обстоятелства мога да разчитам на закрила от високи места.
ТОМАС. Ще ви пошепна съвсем поверително, че аз също разполагам с добри приятели. А понеже разговорът не по моя вина се отплесна в съвсем странична посока, смятам, че е крайно време да го прекратим.
РАЙЪН. Бих искал все пак да чуя условията ви.
ТОМАС. Най-после. Моите условия, мистър, са далеч по-приемливи от вашите. От обозначената в тоя документ сума, която сте сложили в джоба си, смятам за нормално да получа половината.
РАЙЪН. Половината? Но това е извънредно голяма сума!
ТОМАС. Точно така: прекалено голяма за сам човек. Именно затуй ви предлагам да я поделим.
РАЙЪН. Това е формен грабеж!
ТОМАС. Има нещо такова. Вие грабите Интерармко, аз грабя вас… Обаче какво да се прави. Нещата се развиват тъй, откак свят светува.
РАЙЪН. Готов съм като делови човек да ви платя нещо за документа, но само в границите на разумното.
ТОМАС. А те са?…
РАЙЪН. Сто хиляди!
ТОМАС. Задръжте си ги. И нека приключваме. Боя се, че вие съвсем не сте делови човек.
РАЙЪН. Напротив. Дори ще се съглася на известна корекция, обаче само при едно условие: искам най-първо да чуя записа ви, в случай че такъв изобщо съществува. Какъв е всъщност тоя запис?
ТОМАС. Нали вече ви казах — потресаващ! Каре свидетелствува срещу Райън: как е сключена сделката, колко пари е броил, изобщо всички подробности.
РАЙЪН. Бълнувате, драги.
ТОМАС. С вас наистина е трудно да се преговаря. Записът се намира в касата ми, на пет крачки от нас.
РАЙЪН. Искате да кажете, че сте открили Каре?
ТОМАС. Именно.
РАЙЪН. И къде по-точно?
ТОМАС. Където трябваше да се и очаква: в Кьолн, постоянното му свърталище.
РАЙЪН. И сега той е в ръцете ви?
ТОМАС. Не съм длъжен да ви давам подробна информация. Мога само да кажа, че Каре е вече извън вашия обсег.
РАЙЪН. Очистили сте го…
ТОМАС. Да не навлизаме в излишни детайли.
(Отново — къса пауза.)
РАЙЪН. Добре. Лансирайте една разумна сума и донесете записа.
ТОМАС. Сумата е вече лансирана, мистър. И поправки няма да има — можете да ми вярвате.
(Паузата този път е значително по-дълга.)
РАЙЪН. Хубаво, дайте да го чуя този ваш запис.
(Запис в запис — това е доста досадно за слушане, особено когато един от участниците в разговора си ти самият. Прочее прескачам тази част от лентата.)
ТОМАС. Е, сега вече готов ли сте?
РАЙЪН. Почти. Има само още една малка подробност.
ТОМАС. Дано да е само една.
РАЙЪН. Аз ви плащам сумата, вие ми давате фактурата и записа. Но понеже и фактурата, и записът са копия, нищо не ви пречи утре отново да се явите и да поискате нещо добавъчно. С две думи, обичайната механика на верижния шантаж.
ТОМАС. Вече казах: не съм по шантажите. Аз съм по честните сделки.
РАЙЪН. Вашите представи за честност са ми напълно ясни още от времето на онази нигерийска афера. Помните я, нали?
ТОМАС. Не виждам по какъв начин бих могъл да ви уверя, че не разполагам с други копия.
РАЙЪН. Излишно е да ме уверявате. Все едно, няма да ви повярвам. Затуй предлагам нещо съвсем просто: ще ви броя парите срещу съответна разписка. Така, щем не щем, ще бъдем свързани до гроб, като сиамските близнаци.
ТОМАС. Това наистина е голяма чест за мене, да бъда свързан с човек като вас… Но чак до гроб…
РАЙЪН. Друг изход не съществува, Томас. Никой на мое място не би постъпил другояче. Признавам, че решението е малко неприятно и за двама ни, обаче в същото време еднакво ни подсигурява.
(Къса пауза.)
ТОМАС. Хубаво. Съгласих се. Да вървим за парите.
РАЙЪН. По тоя час? Парите са в служебната ми каса. Елате утре, донесете документите, подпишете ми разписката и ще си получите парите. Такава фантастична сума!…
ТОМАС. И на това се съгласих. Утре в единайсет, удобно ли ви е?
РАЙЪН. Винаги съм на разположение.
Следват още няколко незначителни фрази, сетне ролката свършва.
— Чакам да чуя мнението ви — избъбря Сеймур, като прибира магнитофончето и пали поредна цигара.
— Смятам, че Райън твърде лесно отстъпи по въпроса за сумата.
— Прав сте.
— Това ме кара да мисля, че плащането едва ли ще се извърши.
— Защо не? Той разполага с две чанти долари и вероятно вече е имал възможността да се убеди, че банкнотите са до една фалшиви. А фалшивите долари не струват много нещо.