Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Той ми кима разсеяно и се заема с портфейла на Мур.
В края на надлеза наистина намирам дамата, само че ми е нужно време, за да се уверя, че това е тя. Малко работа с гребена върху прическата, малко ярък руж върху устните, едни огромни тъмни очила — и ето че фасадата е неузнаваема.
— Едва ви познах — промърморвам. — Ако не бяха тия снажни форми…
— Оставете красноречието — прекъсва ме Мод. — Трябва да изчезваме.
Тя ме повежда към паркирания наблизо стоманеносив мерцедес и минута по-късно сме вече на път.
— Изглежда, че и вие нямате вкус към опасните игри — забелязвам.
— Аз имам вкус към вкусните неща, Албер. А като си представя, че в къщи ни чака само една студена шунка…
Опасни игри и студена шунка. Какво да се прави — свят широк, хора разни.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Престанете с вашия Сеймур — казвам с малко пресилено раздразнение. — Той е пълен авантюрист.
И загребвам с ожесточение от гъшия пастет.
— Вие сте неблагодарен — възразява Мод и на свой ред загребва. — Ако съдя по това, което разказахте, Сеймур ви е извадил от гроба.
— Да. След като предварително ме натика в него.
— Как можете да говорите така! — произнася дамата с нотка на огорчение.
Огорчението съвсем не й пречи да постави добавъчен слой пастет върху филията си.
— Уверяваше ме, че всичко било предвидено и нямало никакъв риск.
— Нали нищо не ви се случи? Какво искате повече?
При тия думи тя отхапва от добре намазаната филия и ми отправя пълен с порицание поглед.
— Но щом всичко е било предвидено, трябвало е да знаете, че Мур ходи у Дейзи.
Жената преглъща залъка и преди да пристъпи към следната хапка, промърморва:
— Може и да сме знаели.
— Трябвало е дори да знаете, че Мур ще иде у Дейзи именно днес.
Мод поднася филията към пълните си устни, но ръката й спира насред път:
— Може и да сме знаели.
— Това исках да чуя. Значи, вашият Сеймур съзнателно ме е натикал в ръцете на Мур, за да му сервирам показанията си и да помогна на Томас в двубоя с Райън.
Дамата не бърза да отговори, а отхапва ново късче и акуратно го сдъвква.
— Мисля, че отивате малко далече в подозренията си. Мур се яви в дванайсет часа, а вие влязохте при Дейзи в десет. Никой не ви е карал да превръщате служебното посещение в оргия.
— Каква оргия? Вие…
— Знам, знам, аз фантазирам. Само че не мога да си представя какво може да прави един мъж при Дейзи в продължение на цели два часа, освен…
— Като че ли не ви е известно каква бъбрица е.
— Известни са ми всичките й качества. Именно затова споменах за оргия.
— Не. Споменахте, за да оправдаете Сеймур. Обаче не успяхте. И да ви кажа ли защо?
Тя не проявява интерес към въпроса ми, заета с филията и с чашата мляко.
— Защото, ако Сеймур не желаеше да попадам в ръцете на Мур, щяхте да предприемете спасителната си акция малко по-рано и, по-точно, докато все още стояхме пред квартирата на Дейзи.
— Не беше възможно, Албер.
— Нали щяхте да бъдете „съвсем наблизо“?
— Съвсем наблизо бях. На не повече от сто метра. И в същия този сив мерцедес. Обаче ако мислите, че шефът е седял до мене…
— Нямам представа къде е седял.
— Затуй не говорете излишни неща. Той беше в колата си на съседната улица. Поддържахме връзка… знаете как.
Дамата се лъже, ако си въобразява, че е разсеяла съмненията ми, но и аз се заблуждавам, ако смятам, че ще ми сервира някоя улика срещу Сеймур. Тя го боготвори. Просто невероятно.
— Ясно — кимам. — Вие двамата сте причината да живея сега втори живот.
— Не допускам, че живеете втори живот — забелязва Мод, след като отпива глътка мляко.
— Какво искате да кажете?
— Предполагам, че живеете поне своя десети или петнайсети живот.
— Може би сте права. Търговията с оръжие е опасна професия.
— Вие не сте търговец на оръжие, Албер — възразява жената, като ме гледа с тъмните си спокойни очи.
— Вярно е. Официалната ми специалност е стъкларията.
— Вие не сте търговец на нищо, Албер. Освен може би — на информация.
— Още малко, и ще ме изкарате агент на Москва.
— Това не допускам. Но предполагам, че все пак сте нечий агент.
— Смятате ме за свой колега. Би следвало да съм поласкан.
Мод отмества чинията и отново ме поглежда.
— Аз съм твърде дребен служител, за да бъда ваш колега. Допускам по-скоро, че сте колега на Сеймур.
Тя замълчава. После ненадейно казва с обичайното си безразличие:
— Понякога имам чувството, че вие двамата доста си приличате.
Жегата трае вече цели два месеца, живакът на термометъра се движи над цифрата трийсет и вестниците пишат, че такива горещини не е имало от сто години насам.
Не знам какво е било преди сто години, но, доколкото си спомням, началото на тазгодишната жега съвпадна с началото на тази история и, по-конкретно, с онази юнска заран, когато висях пред мюнхенския Кауфхоф, а Мод — за която още не знаех, че е Мод — ме броеше, застанала пред магазина за чанти. И може би тъкмо затуй имам суеверното предчувствие, че щом времето се развали, нещата ще почнат да се оправят.
За жалост времето не се разваля. Ако беше само до времето, лично аз нямам основания да се оплаквам. Спалнята ми е прелестно усойна, а надвисналата от прозореца градинска леха, поливана акуратно от Мод, изпълва стаята с дъха на влага и с аромата на екзотични или може би съвсем обикновени цветя. Тъкмо затуй и само затуй предпочитам да се изолирам тук, в компанията на вестниците и на малките си проблеми, нещо, което съвсем не дразни дамата, за която самотата е най-ценното човешко достояние.