Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Защо да скромнича: аз също съм дегизиран, макар и само по два пункта. Лекото измиване на косите с някаква безцветна течност им е възвърнало някогашния тъмнокестеняв цвят, а очилата в златни рамки са ми придали нещо от глуповатия израз на ония субекти, които, за да спечелят университетската диплома, загубват част от зрението си в прекалено зубрене. Очилата съм ги сложил още в къщи, за да свиквам. Да свиква по-скоро носът ми, отколкото очите, тъй като стъклата им са без диоптри, също като тия на нещастната Грейс.
— Да не ви е скимнало наистина да ме водите у Райън? — запитвам, когато стигаме Франкфурт и Мод, преодоляла наплива на централните квартали, влиза в познатата улица.
— Почти — отвръща дамата, погълната, както винаги, от сложната механика на кормуването.
В открития паркинг има предостатъчно свободни места, ала жената го задминава и спира до съседния ъгъл, точно при входа на някаква кокетна сладкарница. Мисля, вече казах — те всички са кокетни.
Влизаме в гостоприемното заведение, като и тук подминаваме свободните места, за да се озовем на първия етаж, с просторен изглед към площадчето, към споменатия вече паркинг и към входа на фирмата „Самсон — резервни части“. Сядаме край една масичка до витрината и поръчваме обичайното — огромен сладолед за Мод и малко кафе за мене.
Помещението е нито празно, нито пълно, понеже любители на сладкишите се намират по всяко време и понеже още е далеч от часа на обедната почивка, когато настъпва напливът. Забелязала, че обхождам с поглед обстановката, дамата измърморва:
— Не си раздвоявайте вниманието, Албер. Навън имате достатъчно обекти за наблюдение. Оставете интериора на мене, още повече в момента най-важно е стълбището, а то е зад гърба ви.
Сервитьорката донася поръчаното и се отдалечава, а Мод добавя:
— В случай на нежелани посетители, ще ви настъпя под масата.
— Обаче не много силно — побързвам да я предупредя.
И тъй — площадчето. Или, както биха се изразили астрономите на техния език — хоризонт на събития. Събития не липсват, в смисъл че коли и хора минават и заминават, ала това не ми пречи да си пия кафето. Мод също спокойно гребе от огромния сметанов масив, като следи с крайчеца на окото невралгичното стълбище. Тя е такава царица на безучастния израз, че не издава дори насладата, която без друго изпитва от лакомството.
Часът е единайсет без пет, когато в паркинга най-сетне се приютява една интересна кола. Интересна, понеже от нея излиза Томас. Джобният човек заключва акуратно опела си, сетне с чанта в ръка се запътва към входа на „Самсон“ и потъва вътре.
Три минути по-късно от паркирания точно срещу сладкарницата форд излиза непознат мъж, запътва се на свой ред към входа на „Самсон“ и също потъва вътре.
Още две минути по-късно друг господин излиза от споменатия форд и с непринудена походка се отправя към паркинга. Изравнил се с опела на Томас, той го отключва и все тъй непринудено влиза в колата. Би следвало да се предполага, че господинът среща някакви затруднения вътре, което го принуждава наново да излезе и да вдигне капака на мотора. След като се рови известно време в мотора, човекът отново спуска капака, влиза повторно в опела и вероятно се готви да потегли. Но дали пак среща затруднения, или просто променя решението си, непознатият в крайна сметка излиза от колата, заключва я и тръгва обратно към своя форд. Минута по-късно на входа на „Самсон“ се появява и другият непознат, който също се приютява във форда.
Мод е доловила нарасналия ми интерес към явленията на външния свят, но не пита „кво става там?“, а продължава да си гледа работата, сиреч интериора.
Часът е единайсет и четвърт, когато Томас излиза и се отправя с чантата си към колата. Отключва, сяда зад кормилото и вероятно опитва да запали. Както става често обаче при някои опити, оказва се, че резултатът е доста по-различен от очаквания. Вместо да запали мотора, нашият човек май че се самовзривява. Във всеки случай предната част на опела експлодира в пламък и дим, а миг по-късно се разнася и глух гърмеж. Гърмежът, изглежда, е възприет като сигнал за тръгване от господата във форда, защото колата потегля и в обстановката на общо сепване изчезва зад ъгъла.
След сепването естествено идва редът на суматохата. Тълпата зяпачи, наблюдаващи от почетно разстояние горящия опел, става все по-гъста. Отнякъде изскача и полицай. А малко по-късно се разнася и писъкът на служебните камионетки.
Мод е съхранила обичайното си спокойствие, което не й пречи да наднича през витрината, защото в известни моменти прекаленото спокойствие също става съмнително. Никой обаче не се занимава с нас. Клиентки и сервитьорки са се залепили за витрините да наблюдават произшествието.
— Пак тия терористи! — заявява авторитетно някаква възрастна жена с огромна, ужасно виолетова шапка.
— Може би има и жертви… — възклицава с нотка на едва сдържан копнеж друга.
След намесата на пожарникарите и след появата на санитарите се изяснява, че жертвата е една, но никоя от присъствуващите дами не е в състояние да лансира някаква що-годе убедителна хипотеза за самоличността на потърпевшия. Мод би могла да им даде известни полезни сведения по въпроса, обаче се въздържа.
Когато общата възбуда се поуталожва и келнерките най-после си спомнят за своите служебни задължения, поръчвам още един сладолед и още едно кафе. Навън вече няма нищо особено за гледане, обаче няма и за къде да бързаме. В подобни мигове бързането не е препоръчително.
Ставаме едва в началото на обедния наплив, след като сме се наслушали на околните коментарии и след като пожарникарите, санитарите, полицаите и дори криминалният фотограф отдавна са приключили работата си.
— Проверете най-първо дали не са ви поставили бомба — съветвам дамата, когато стигаме до мерцедеса.
— Ако са поставили, тя положително е за вас — отвръща Мод. — Аз съм твърде дребна, за да ми поставят бомба, Албер.
Потегляме. Колата се движи със скоростта на костенурка по оживените улици и спира продължително на всяко кръстовище. Жегата е надминала дори песимистичната прогноза на синоптиците.
— Като си представя колко хладно е онова ресторантче, дето на времето обядвахме с Франк…
— … И дето е само на две крачки оттук — довършвам вместо дамата.
И за да я отклоня от тези опасни мисли, подхвърлям: