Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Вчера вие недоумявахте, когато ви казвах, че съм влязъл в професията заради свободата. Прав сте да недоумявате. Каква свобода в такава военна професия като нашата! Сега обаче виждате, че и аз съм прав. Каква свобода ли? Ами например свободата да смачкам носа на една отрепка от висшите кръгове. От най-висшите, Майкъл!
— И какво ще спечелите с това? Печалбата, ако има такава, вероятно ще бъде за вашия шеф, който е свързан с конкурентната фирма.
— Вероятно.
— Тогава какво ще спечелите?
— Няколко часа добро настроение. Малко ли е? Само като
— Сега ми е ясно. Вие наистина мразите Райън.
— Не го мразя, казах ви. Затуй пък го познавам достатъчно добре. Помня го още от университета, и по-късно — от секретните служби, помня го как с цялата си посредственост изпреварваше способните само защото бе наследник на един от кралете на младия капитал.
— Младия или стария, какво значение.
— Вие не долавяте нюанса, но това не му пречи да съществува. Наистина един нюанс и нищо повече, но един нюанс понякога не е без значение. Старите спазваха известно приличие, Майкъл. Старите грабеха с помощта на законите, които сами бяха създали. А новите се гаврят дори със собствените си закони, аферите на корупция избухват една след друга, черният им дим обгръща вече дори Белия дом…
— Да се надяваме, че ще оправите всичко това.
— Далеч съм от подобни проекти. Искам просто да си доставя малко развлечение, да почувствувам, че съм изпълнил едно лично желание, лично, разбирате ли, а не на високостоящата инстанция, че съм си позволил шане за един път лукса да действувам свободно.
— Вие ме обезкуражавате, Уйлям — произнасям унило. — Смятах ви за циник, а вие се оказахте моралист.
— Не съм моралист — поклаща глава американецът.
— Моралист сте — настоявам. — И то от тия, най-лошите, дето не смеят да го признаят и пред себе си.
Ако съм очаквал, че ще намеря на следния ден Сеймур подтиснат и мрачен, трябва да призная, че съм се излъгал. Още додето се обличам, долавям от кухнята някакво леко и малко грапаво тананикаме. Уйлям — да тананика. Доживяхме и това.
— Ще пием нес кафе, Майкъл — сюрпризира ме той, когато влизам в помещението. — Мод, за да спести обема, ви е пратила нес кафе.
— Пратила го е на вас — отвръщам. — Тя знае много добре, че не обичам нес кафе. Тази жена ви обожава.
— Защо мислите, че всички трябва да ме ненавиждат? — запитва без особено любопитство американецът, като премества съдината с вряла вода от котлона на масата.
Не намирам време да отговоря, тъй като пръснатите по масата провизии изцяло поглъщат вниманието ми. Едва по-късно, когато вече съм заситил глада си и дори съм си позволил чаша нес кафе, забелязвам:
— На времето смятах, че от вас се излъчват опасни токове, твърде злотворни за околните. Сега имам чувството, че отровните ви еманации тровят най-вече самия вас. Вероятно защото са отслабнали и радиусът им на действие се е скъсил.
— Какво искате — промърморва Сеймур, без да вдига очи от чинията. — С годините всички се променяме. Силите ни намаляват и това ни прави да изглеждаме по-безобидни и даже добродушни.
Бих могъл да го уверя, че не се е променил особено и че съвсем не изглежда добродушен, обаче премълчавам. Ако не смятаме все по-сивеещите коси, това си е същият оня Сеймур, героят на моите кошмари. Невъзмутим, но с израз на едва доловима погнуса пред заобикалящото го. Самоуверен, доколкото може да е самоуверен човек, който по начало не вярва в нищо, дори и в себе си. И хладно-доброжелателен, като възпитан играч, който ви обира парите, но ви ги обира с безукорна учтивост.
В кухнята цари ако не мрак, то поне лека здрачевина, тъй като и тука капаците са притворени, макар прозорецът да гледа към шубраците откъм задната страна на вилата. Едва ли е нужно да пояснявам, че е и доста душно. Не може Сеймур с цигарата си да е тук и да не бъде душно. Той седи срещу мене с гръб към прозореца — една тъмна фигура, затворена в мъждивия правоъгълник на прозореца, една тъмна фигура върху светъл фон.
— Не знаех, че имате вкус към музиката — подхвърлям от нямане какво да правя.
— Нямам вкус към музиката.
— Чух ви да пеете.
— Не пея.
— Но аз ви чух, Уйлям.
Той тихо се разсмива с дрезгавия си смях.
— Това вероятно е била някоя от сестрите ми. Аз само съм й пригласял.
— Не знаех, че и сестрите ви са във вилата.
— Тук са — уточнява Сеймур, като почуква с пръст челото си.
— Разбирам. Отколешният скъп спомен.
— Не особено скъп. Вярно, че и двете имаха хубави гласове и обичаха да пеят по време на къщната работа, а аз понякога се опитвах да им пригласям, но това ги дразнеше: „Престани, Уили, ти пееш ужасно фалшиво!“ Така че пригласях съвсем тихо, за да не ме чуят.
— Може би наистина сте пеели фалшиво.
— Несъмнено. Лошото е, че ги дразнех не само с пеенето си. Те бяха се превърнали в слугини на майка ми, а аз — в техен слуга, и по цял ден ме разкарваха нагоре-надолу, но каквото и да правех, все не успявах да им угодя, а порицанията нерядко ми се сервираха под формата на плесници.
— Но майка ви е могла да се намеси.
— Майка ми нямаше много време за мене. Живеехме доста притеснено, да не кажа нещо повече, и вниманието на мама бе изцяло ангажирано от двете ми сестри. Амбицията й беше да ги задоми час по-скоро, а да се задомят две бедни момичета, бедни и проклети при това, съвсем не е лесна работа, тъй че за мене изобщо не оставаше време.
— А как приключи брачният маратон?
— Успешно, макар и не с мечтания блясък. Само че майка ми и подир туй не можа да се заеме с мене, а и аз вече бях свикнал да се чувствувам по-добре на улицата, отколкото в къщи. Струва ми се, че ми беше сърдита още от раждането.
— За какво ви е била сърдита?
— Предполагам за туй, че раждането ми е било нежелано и е станало от немай-къде, отгоре на немотията и на всички други грижи. Никой не обича натрапниците, Майкъл.
Той става, прави няколко крачки из кухнята и спира до прозореца.