Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Той и сега ни посреща, безмълвен, ала спокоен. Аз бивам въведен в стаята с излинелите сребристи тапети, докато стопанинът остава на приказка с Мод в коридора. Запалвам цигара, като все още се мъча да не мисля за болката. Приближавам до прозореца и известно време оглеждам гъстата листовина, вече посърнала от лятната жега. Виличката е наистина добре закътана, но ако почнат да претърсват околността, вероятно ще стигнат и до закътаните места.
Мод пресича поляната и влиза в мерцедеса. Моторът забучава и колата рязко потегля, за да изчезне тутакси зад дърветата.
— Е, Майкъл, мисля вече казах, че ужасно не ви върви — чувам отдире си гласа на Сеймур.
— Вярно е — промърморвам, като бавно обръщам гръб на прозореца. — И всичко, което се готвите да ми кажете след малко,
— Нищо не се е объркало — поклаща глава американецът. — И никакви нови варианти не са необходими.
— Имате предвид, че операцията е приключена?
— Точно това имам предвид.
— В такъв случай, аз съм свободен?
— Напълно свободен, приятелю.
И уловил недоверчивия ми поглед, добавя:
— Можете да си тръгнете всеки момент, без да се опасявате, че ще кажа „стойте“ или ще ви стрелям в гърба.
Не си тръгвам, разбира се, а чакам следващото.
— Все пак, ако питате мене, не ви съветвам да бързате. По тоя час наоколо вече гъмжи от военна полиция. А аз нямам никаква власт над военната полиция. Знаете, че не съм военен човек.
— Излиза, че ми давате свободата, когато вече не мога да я използувам.
— Нали ви казах, Майкъл: на вас ужасно не ви върви.
ОСМА ГЛАВА
В сънната следобедна тишина внезапно проечават изстрели. Няколко куршума прелитат над главата ми с едва чуто жужене, това особено, почти неуловимо жужене, с което летят комарите и смъртта. От храсталака, дето съм се свил, се посипват повехнали прашни листа.
Не трябваше да напускаме вилата, мисля си, додето лежа в храсталака и се вслушвам в тихото зловещо жужене. За жалост, както често става, полезните мисли идват със закъснение. Трудно може да се намери по-неизгодно положение от това, в което сме попаднали: онези са се настанили на върха на хълма, докато ние сме долу, в ниското, под ненадеждното прикритие на редкия храсталак. Онези методично прострелват храсталака с автомати и само въпрос на време е кога ще надупчат и нас.
— Трябва да се прибяга нагоре и да им се хвърлят едно-две яйца в гнездото — промърморва човекът до мене.
Той вече е зле ранен в крака, прочее съвсем ясно е, че ако някой трябва да прибяга, това съм само аз.
Между храсталака, дето сме се притаили, и върха на хълма, отдето стрелят онези, се простира голият скалист склон, пустинен и страшен, пепелявосив под горещото лятно небе. Трябва да притичаш по тоя зловещ склон, над който свистят куршумите, и да останеш жив. Трябва да минеш през тази територия на смъртта и да оцелееш. А ако паднеш… Е, нали все трябва да паднеш някой ден. Важното е, преди да паднеш, да се изкатериш достатъчно, за да им хвърлиш бомбата.
Преставам да се вслушвам в жуженето и опитвам да се изправя на крака, но краката ми тежат, сякаш са пълни с олово, и аз разбирам, че това е оловото на страха. Обичайният миг на неизбежна криза. Въпросът е кризата да не продължи повече от допустимото. Разрешава ти се секунда и половина за лични преживявания: едно, две, три и — напред. Защото станат ли секундите повече, няма да има напред и всичко ще иде по дяволите.
Вдигам се с отчаяно напрежение ка волята. И се събуждам.
Моят стар кошмар. Моят кошмар още от времето, когато преследвахме вредителски банди по граничните урви. Първите стъпки в професията под ръководството на първия ми учител, Любо Ангелов, известен повече под прозвището Любо Гявола. Пионерски времена с тежестта на нощните преходи, на безсъницата, на зъзненето и на подкованите обувки, без да говорим за жуженето на смъртта, кръжаща около тебе, сякаш се колебае да те жилне ли още сега, или да отложи за по-късно. Първите тръпки на страха. И първите тръпки на преодоляването. Все пак ти успя да прибягаш по каменистия склон и макар да те удариха в рамото, намери сили да им хвърлиш три яйца. Любо бе ударен по-тежко и до края на живота си накуцваше. До края на живота и по-точно до моста на Венеция, дето го довършиха. А ти все още си жив. Невероятно.
Моят стар кошмар. Толкова стар, та почти го бях забравил. Кошмарът, който ме спохожда след оная история в Копенхаген, е друг. В него няма изстрели, нито зловеща стръмнина, а само една гола стая, тънеща в полумрак, и сред нея е застанал Сеймур. Не си спомням кога е почнал разговорът между нас, но вероятно е почнал отдавна и аз в момента се опитвам да обясня, че вече е късно и трябва да си тръгваме като възпитани хора. Вие сте свободен, Майкъл — кима американецът с хладната си усмивка, — не смея да ви задържам, вървете си. Изпарявай се, казвам си, преди да му е дошъл друг акъл, и като избъбрям нещо за сбогом, се отправям към изхода. Само че изход няма. Сигурен съм, че преди малко имаше, обаче сега няма. Попипвам даже с ръка стената, за да се уверя, но така е — додето сме разговаряли със Сеймур, вратата е изчезнала. Този тип затуй ме задържаше с брътвежа си — сещам се, — за да може междувременно вратата да изчезне. В този миг обаче ми идва наум, че всъщност вратата беше май на отсрещната стена, и аз се насочвам натам, като пътем отново се сбогувам със Сеймур, за да се изправя отново пред една стена без всякакъв изход. Да, този тип не случайно ме баламосваше с разсъжденията си. Вратата е изчезнала безследно, а също и прозорците. Отлично помня, че имаше два прозореца, а сега няма нито един. Обръщам се, за да огледам още веднъж тънещото в здрач помещение и срещам погледа на Сеймур. Един достатъчно красноречив поглед. Един поглед, изпълнен с мрачен смях. Усещам, че ме обзема не страх, а вледеняващ ужас. Ужасът на затвореното пространство и на пълната безизходица. Такава пълна безизходица, че не ми остава нищо друго, освен да се събудя.
А сега ето че отново ме е споходил онзи стар кошмар от младини. И макар вече да съм буден, аз не мога да се отърся от него и предъвквам известно време излинелите спомени, като се взирам безсмислено в тъмнината.
Нямам представа колко време съм спал, нито се интересувам особено от тая подробност. Във всеки случай, дали от съня, или от нощния хлад, главоболието ми е спаднало до нивото на поносимото. Свежият нощен ветрец прониква през едва открехнатите капаци на прозорците. Ставам, за да ги разтворя още по-широко. Благодатна и рядка възможност, защото през деня Сеймур държи капаците плътно затворени. Околността тъне в мрак. Тъмните силуети на дърветата смътно се открояват върху виолетовочерното нощно небе. Едно небе без звезди. Едно облачно небе, но което няма намерение да пуска дъжд, а само набира сили за утрешния пек.
Изглежда, че и кошмарите се променят с възрастта. И то не към по-добро. Онзи, някогашният кошмар с каменистия хълм, винаги ми е звучал в смисъл, че трябва да се направи нещо. Докато следващият с тъмната стая без врати сякаш ти внушава, че нищо не може да се направи. Първият е заплахата на големия риск. Вторият е пълната безизходица. Какво можеш да правиш в един капан, освен да седиш и да чакаш края си.
И ето че сега отново ме спохожда сънят от младини. Бих казал, че е още рано да се вдетинявам и все пак спохожда ме. Вероятно защото другият сън вече е съвсем изтъркан. Вероятно защото Сеймур е престанал да ми се представя като кошмар. Превърнал се е в сиво всекидневие. Тягост, да, но не е кошмар.
Една доста идиотска история и в същото време съвсем обичайна за тебе. Месеците, когато се стреляхте с противника по чукарите и горите, са отдавна отминал епизод. По-късно трябваше да свикнеш не да се стреляш с противника, а да се ръкуваш с него, да се шегуваш с него, да сключваш търговски сделки, да го каниш на вечеря и да разговаряш за времето. Ако направиш груба сметка, сигурно ще излезе, че повече време си прекарал на квартира у противника, отколкото при своите.
Една игра, и нищо повече. Нищо ли? Кой знае дали е чак съвсем нищо. Вече си свикнал да гледаш на тия хора като на обикновени хора, е, може би не хора от висш тип, не преки наследници на Франклин и Айнщайн, ала все пак хора като хора, с дребните им житейски амбиции, служебни неприятности и семейни неблагополучия. Противник, да, но доста невинен и почти добродушен. Един противник по чехли, това притъпява защитния рефлекс.