Денят не си личи по заранта
Шрифт:
С цел да сведе тия проблеми до минимум, Сеймур е решил пренасянето на карабините и автоматите да се отложи засега. Засега и во веки веков, навярно. Колкото до утрешния ден, пред нас стои задачата да извозим някак си най-леката, но и най-ценна част на партидата — пистолетите.
— Наех едно фургонче за две седмици — осведомява ме Ерлих. — Смятам, че две седмици ще са достатъчни.
— Напълно достатъчни.
Щастливец. Разсъждава в перспектива от две седмици. А аз не знам какво ме чака подир два дни.
— Намерил съм при едни мои познати тихо местенце, където ще оставя камиона известно време на карантина. Между приемането и изпращането на стоката винаги е полезно да мине някое време.
— Вие по-добре знаете.
— Нали за това ми се плаща. Ще откарам стоката в Хамбург подир десетина дни. Там трябва да се промени амбалажът.
— Естествено.
Той продължава да ме занимава десетина минути с такива подробности, за да разбера, че операцията по транспорта е свързана с немалко разходи и че предвиденото за целта възнаграждение съвсем не е тъй голямо, както може да изглежда на пръв поглед.
— Най-важното: не забравяйте да проверите още в склада някоя и друга каса — забелязвам, в съгласие с указанията на Сеймур. — Не е изключено Томас да ни пробута нещо далеч по-долнокачествено от уговореното.
— За това не се безпокойте. Няма да допусна този мошеник да ни изиграе.
— Пак сериозни разговори. Пак дрънкане на оръжие — прозвучава в тоя момент мек женски глас.
Мод се е появила изневиделица.
— Съжалявам, че закъснях, но навън е такова движение…
„Движение“… приказки. За разлика от Ерлих, аз съм успял да забележа, че дамата е дошла не откъм вратата, а откъм вътрешността на бара.
„А къде скрихте микрофончето, мила?“
„То е в джоба ви, Албер.“
Заведението е шумно и неуютно, като всички тия барове край гарите, където хората разменят по някоя дума и пият по нещо, без да се задържат. Ние също нямаме основание да се задържаме повече от времетраенето на един сладолед, тъй като разговорът е приключен. Сладоледът, естествено, е за Мод.
— Много мило от ваша страна, че дойдохте да ме приберете — казвам, вече навън, след като се разделяме с Ерлих. — С удоволствие бих подремнал малко преди срещата с Уйлям.
— Съжалявам, Албер, но аз освободих вече стаите в хотела. А срещата ще стане по пътя за Идар.
— Така, под открито небе?
— А защо не? Заплахите не идат от небето, Албер. Те идат от земята.
Улучили сме часа на най-претовареното движение, часа, в който десетки хиляди хора напускат канторите и магазините и всеки един от тия хора се преобразява в кола, бръмтяща и напираща в общия наплив, за да се измъкне час по-скоро от теснотията на града. Когато най-сетне и ние успяваме да свършим тая работа, часът вече е станал седем.
Мод поема кормилото с лява ръка и вади с дясната големите тъмни очила. Слънцето подир няколко минути ще залезе, но преди да залезе, то е застанало над отсрещната височина, за да огледа за последен път през тоя ден как вървят земните работи. В мъглявината на нечистия въздух светилото е огромен ръждивочервен диск. Едно слънце в лошо настроение.
Вече сме на аутобана. Този асфалтов улей, вмирисан на изгорял бензин, този свят на изолация, откъснат от всичко наоколо и сведен до две посоки, тая, отдето идваш, и оная, накъдето отиваш.
— За утре вече е ясно — промърморвам. — А другиден?
— Какво „други ден“? — пита жената, без да изпуска от погледа си пистата на шосето.
— Искам да кажа: как се очертават нещата ви за другиден?
— Вероятно като канцеларска работа. Не вярвам да ме пратят на почивка в Балеарските острови.
— А по-другиден? Или не сте свикнали да избързвате толкова напред в мислите си?
— Не искам да ви обезкуражавам, но тая тема за смисъла на живота ми се вижда доста амортизирана — забелязва дамата.
— Вашият Франк бе казал, че хората живеят или ден за ден, или така, сякаш вечността им принадлежи. Питам се, вие към коя категория спадате.
— Към третата, Албер. Винаги, когато се касае за две категории, можете да бъдете сигурен, че аз спадам към третата.
— Златната среда.
— Може и тъй да се каже. Макар че аз бих я нарекла здравия разум.
— Сега виждам, че сте права и темата наистина е съвсем амортизирана. Поне във вашата интерпретация.
Мод спира на бензостанцията подир отклонението за Идар. Докато дамата се занимава с бензина и маслото, излизам да се поразтъпча. Бензостанцията — малкият оазис край асфалтовата тягост на автострадата. Кафенето. Магазинчето за битови дреболии и сувенири. Без да забравяме тоалетните. Полезни предприятия, нито едно от които не ме изкушава в момента. Движа се бавно по тесния тротоар край ниската сграда от бетон и стъкло и едва когато стигам до ъгъла, забелязвам Сеймур.
Американецът е застанал пред сивия си мерцедес сред пустия паркинг и е вдигнал капака на мотора за бегъл оглед. Нула внимание към мен, макар че не може да не ме е видял. Това ми подсказва да направя бавен кръгом и да поема обратно край тоалетните, магазинчето, кафенето. Мод вече се разплаща с момъка в ослепителен оранжев комбинезон.
— Сеймур беше на паркинга, но се направи на разсеян — забелязвам, когато потегляме.
— Вероятно е имал основание за това — отвръща равнодушно жената.
— Защо е тази маниакална предпазливост? Някой следи ли ни?
— Не се грижете за тия подробности, Албер. Мислете си за смисъла на живота, а битовите дреболии оставете на мен.
Здрачава се, когато Мод, забавила постепенно скоростта, свива в едно отклонение. Изминаваме още към километър, сетне дамата отбива колата от пътя и спира зад висок храсталак. Може да се предполага, че Сеймур също е спрял нейде наблизо, защото пет минути по-късно го виждам да идва с нехайна стъпка към мерцедеса.