Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Излезте да се поразтъпчем — предлага американецът. Малко чист въздух и малко движение, това и лекарите го препоръчват.
Отправяме се към дърветата, тъмнеещи на фона на още светлото небе. Носи се дъх на прясна трева, вероятно нейде наблизо са косили. Под листовината на дърветата е почти тъмно, но не дотам, че да не видим скамейката край алеята. Девствената немска природа всякъде и винаги е съоръжена със скамейки и кошчета за боклук.
Разказвам с необходимата точност за разговора с Райън. Американецът слуша внимателно, забучил в уста
— Хитър глупак. Предвидил е всичко освен най-главното.
— На излизане срещнах Ерлих. Намекна ми, че се готвел да даде урок на Томас.
— Това можеше да се очаква.
— Следобед наново се срещнахме с Ерлих. Уговорихме подробностите по транспорта. Ако ви интересуват…
— Знаете, че не ме интересуват.
— Все пак странно е, че прахосвате такава едра сума, за да получите двеста каси оръжие, което ще бъде захвърлено просто така, на произвола…
— Надявам се, не сте пропуснали да предупредите немеца, че следва да провери в склада партидата. Това ще ни осигури повече време за действие.
— Предупредих го, естествено.
— В такъв случай всичко е наред.
— Не знам как е с вас, но аз почвам да изпитвам опасения именно когато всичко изглежда наред, ама съвсем наред, защото няма начин да е чак толкова на ред и не е изключено, както сам казвате, да сме предвидили всичко, освен най-главното.
Американецът се разсмива едва чуто с късия си невесел смях:
— Атавизъм, приятелю, нищо повече. Ние още мъкнем наследството на примитивния страх от ония времена, когато човек не е знаел връзката между причина и следствие.
Той замълчава, сетне произнася с друг тон:
— Не казвам, че винаги може да се предвиди всичко, но струва ми се, че в случая сме взели под внимание дори и непредвидимото. Смятам даже, че сме прахосали прекалено големи усилия за подобна жалка комбинация. Защото, ще признаете, че комбинацията наистина е жалка, нали?
— Това не ви пречи да държите на нея.
— Понякога от една жалка причина произтичат големи последствия — промърморва Сеймур. — И после, ние с вас сме във ваканция. А когато си във ваканция, прието е да убиваш времето най-вече с глупости — плуване, голф, игра на карти и защо не, игра на дребен шантаж.
— Съгласно вашето обещание ваканцията ми би следвало да приключи утре.
Той става от скамейката, слага ръце на кръста и леко се протяга, сякаш вкочанен от толкова седене.
— Ще приключи. Подир срещата с Райън, Мод ще ви чака в хотела, за да ви предаде фиша за вашата кола и да ви изпроводи до гарата. Ако имате нужда от пари…
— Нямам нужда. Но понеже стана дума за пари…
— Ще получите доларите от Мод — прекъсва ме Сеймур. — Предполагам, че вече е успяла да ги прехвърли от моя мерцедес в своя.
— Сигурен ли сте, че тук не се пуши? — запитвам.
— Във всеки случай не е желателно — отвръща американецът.
Вече е съвсем тъмно. Една мрачина, изпълнена с мирис на прясно сено
— Е, Майкъл, надявам се, че повече няма да се видим.
— Аз също горещо го желая.
— Не ме разбрахте правилно. Ако не се видим, това ще означава, че всичко е протекло добре. А иначе не бих имал нищо против да изпием по чаша при някоя от следващите ви ваканции. Вие наистина сте доста отегчителен като събеседник, но кажете ми, кое в тоя свят не е отегчително.
Хрущенето на пясъка по алеята подсказва, че човекът се отдалечава. Това им е доброто на призраците, че рано или късно все пак се разсейват.
Големият ден. Мод, изглежда, смята, че началото на такъв ден без друго трябва да бъде ознаменувано с голяма закуска, защото на два пъти отскача до масата, дето на вниманието на клиентелата са предоставени кифлите, конфитюра, сирената и колбасите. Аз, напротив, съм на мнение, че мозъкът работи най-добре на празен стомах, тъй че се задоволявам с обичайното кафе. Не знам нужно ли е да стигам до такива подробности, но кафето на „Парк-хотел“, също както кафето на „Европа“, съдържа главно цикория.
— Седнете зад кормилото, Албер — нарежда майчински Мод, когато доста по-късно излизаме от хотела. — Желателно е отсега да си заемете мястото.
— Мислех, че моето място е мястото на мъртвеца. Но щом настоявате…
— Нека не започваме деня с разговори за мъртъвци, — съветва все тъй майчински дамата.
А когато поемам по Хауптщрасе с присъщата ми енергичност, добавя:
— И нека избягваме риска сами да се превърнем в мъртъвци по-рано от необходимото.
Намалявам натиска върху педала за газта и преминавам съвсем бавно край небостъргача на диамантената борса, а сетне и край магазините за сувенири, за провинциална конфекция и хранителни продукти.
— Продължавайте все нагоре — напътва ме жената, когато стигаме до кръстопътя в самия край на градчето.
Възлизам по главното шосе до билото на хълма, сетне отбивам встрани и поемам край дълга циментова ограда, чиято строгост се подчертава от големия надпис:
— Вероятно това са владенията на Томас — подхвърлям.
— Да, тук са складовете — потвърждава Мод. — Сега завийте вдясно и ме оставете горе на завоя.
— А откъде ще ви взема на връщане?
— Не се грижете за мене. Ще се срещнем в хотела.
Пътят, в който съм отбил колата, възлиза стръмно, сетне завива и продължава пак нагоре. Баирът е залесен с млада борова гора. Жената, едва слязла от мерцедеса, изчезва от погледа ми.
Още два завоя и стигам билото. Поляна с ниска трева и с един циментов стълб, обозначаващ височината на хълма и мястото на предстоящата среща. Изгасям мотора и излизам да се поразтъпча и да подишам чист въздух, според съвета на лекарите и на Сеймур.