Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Нося чековата си книжка.
Райън премества напред очилата, за да ме погледне над тях с невъоръжени очи. Малки очи, недоверчиви и присмехулни.
— Вие, изглежда, наистина сте новак в бранша, щом не знаете, че при нас чековете не са на почит.
— Допусках го и съм приготвил необходимата сума. Но туй са две чанти с банкноти. Съгласете се, че не мога да се движа из града с две чанти банкноти.
— Това са си ваши проблеми.
— Парите са депозирани в касата на хотела, а той е на пет крачки оттук. Бихме могли да прескочим и додето изпием по чаша…
— Аз не ходя по хотели. Не съм амбулантен търговец.
— В такъв случай мога да позвъня на секретарката си да донесе парите.
— Не — отсича все тъй категорично костенурката. — Не съм свикнал да допускам в бюрото си трето лице.
Тоя категоричен тон и тая малка глава, надменно вирната към потона, почват да ме дразнят.
— Вижте, мистър: може и наистина да съм новак, но не чак дотам, та да ви изсипя върху бюрото милион и половина долара срещу това листче, което дори не е редовна фактура.
— Редовната фактура е тук, в чекмеджето — произнася невъзмутимо костенурката, като потропва с пръсти по бюрото.
— Все едно. Вашата фактура не е нищо повече от един лист. Аз имам нужда не от хартия, а от…
— … от резервни части — подсказва Райън, за да не би в раздразнението си да изтърва нещо излишно.
— Именно: от резервни части, а не от сметки на книга.
Костенурката отново изпружва дългата шия. Малките очи отново ме поглеждат над очилата.
— Вие май нямате доверие в мене, мистър.
— В нашия бранш, както знаете, доверието не фигурира като стока.
— И все пак, без малко доверие…
— Смятам, че моето е доста по-голямо от вашето.
— Така би трябвало и да бъде — кима с достойнство костенурката. — Аз представлявам фирма с точно название и постоянен адрес, докато вие…
— Аз съм клиент, мистър. И платежоспособен при това.
— Обаче не сте настроен да плащате.
— Защо не. Но само при приемливи условия.
Шефът деликатно се почесва с два пръста по темето. Едно теме, леко удължено, като у всяка костенурка, и покрито с рядка черна косица, малко странна за тоя биологичен вид.
— Добре, ще ви предложа и приемливи условия. Оставете ме да помисля.
Не бързам за никъде, тъй че оставям го да мисли. Но за да не вземат мислите му погрешна насока, позволявам си да забележа:
— Нормално е, струва ми се, предаването на парите и на стоката да стане едновременно.
— Вие наистина сте труден като клиент.
— Можем да приключим сделката в склада ви. Изписват се частите и се броят парите.
— Нямам работа в склада. Оставете ме да помисля.
Мисленето не му отнема часове. Вероятно отрано е имал в главата запасните варианти, както и предварително е знаел, че няма да му изсипя пачките долари върху бюрото. След като оглежда известно време безупречно белия таван, който единствен тук не е от метал, Райън благоволява да сведе очи до нивото на скромната ми персона:
— Предполагам, че вие няма лично да се грижите за транспорта на частите.
— Не, разбира се.
— Доколкото разбрах, тази работа е възложена на някой си Ерлих.
— Именно.
— В такъв случай предаването на парите и на стоката може да стане точно според желанието ви, сиреч едновременно. Докато Томас и вашият Ерлих работят в склада, ние също ще свършим нашата работа, само че на друго място.
И той ми излага решението си, което приемам без възражения, защото е еднакво удобно и за двамата. Искам да кажа — за него и за Сеймур. Сгъвам сметката, слагам я в джоба си и ставам.
— Не отдавайте прекалено внимание на тоя документ — предупреждава ме за всеки случай Райън. — Това е само фактура „проформа“, която не означава нищо.
— Разбрах — кимам. — Нали другата е в чекмеджето ви.
Предстои ми още една среща — този път непредвидена. На излизане от „Самсон“ едва не се сблъсквам с Ерлих.
— Предполагам, че не търсите мене — промърморвам.
— Мисля, че с вас ми предстои да се видя едва в пет часа — потвърждава Ерлих.
— В такъв случай вероятно идвате при Райън.
— Това неприятно ли ви е?
— Зависи. Обикновено контактите между двама души стават за сметка на трето лице.
— Третото лице не сте вие — успокоява ме Ерлих.
И като се навежда доверително към ухото ми, добавя полугласно:
— Реших да дам един урок на оня неприятен тип.
— Внимавайте вашият урок да не попречи на нашата сделка.
— Моят урок може само да помогне на сделката. След като кажа някои нещица на Райън, смятам, че той ще се отнесе към нас с по-голямо доверие.
Когато в пет часа се виждаме с Ерлих в едно заведение до гарата, аз избягвам да го питам за разговора му с костенурката, а и той не намира за нужно да ме осведомява. Изобщо вниманието ни е насочено изцяло към утрешния ден.
Утрешният ден. Големият ден. И Сеймур, и Райън, и Томас, и Ерлих, и дори всяка една от жените очакват този ден да им донесе нещо — успех, пари или решаване на един личен проблем. Аз също не правя изключение. Аз също чакам и се надявам. На тая възраст, представете си.
Да, ден на важни събития, чийто смисъл едва ли има много общо с деловата страна на събитието, което обсъждаме в момента. Защото, външно погледнато, утрешната програма не съдържа нищо повече от една оръжейна сделка. Една съвсем дребна сделка, ако се вземе под внимание с какви милиарди работят в същата област арабските шейхове. И една съвсем безполезна сделка, ако се има предвид, че оръжието, за което са похабени толкова приказки, не е нужно никому.
Само че оръжието, дори когато не е нужно никому, е главоболна стока. Лесно е да наречеш карабините резервни части, но не е сигурно дали съответните органи ще ти повярват. А да разкарваш подобни резервни части из една страна, изразходваща значителен дял от бюджета си за полицейски кадри — това поставя проблеми.