Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Секретарката от стар тип се е върнала:
— Оттук — подканва ме тя. — Вратата в дъното на коридора, ако обичате.
Следващият етап се оказва секретарката на самия Райън. Тя не е от стария тип, но не принадлежи и към новия. По-скоро — междинно звено между двата типа. И по-точно — зрялата дама с прошарени коси, срещната неотдавна в дома на Томас.
— А, мистър Каре — награждава ме тя с усмивка, като сочи следващата врата. — Очакват ви.
Най-сетне съм в светилището. Нищо общо с импозантните представителни кабинети, респектиращи с дебели килими и масивна мебел. Помещението е неголямо, но всеки сантиметър е осмислен и оползотворен. Оползотворен с метални части в сив цвят, макар и не резервни. Шкафовете, бюрото, столовете, рамката на прозореца, абажурите — всичко е от метал. Изключение може би прави само стопанинът. Може би. Да се надяваме, както казва Мод.
Облакътен върху бюрото си, той в момента напомня не толкова на стоманен болт, колкото на костенурка. Дълга шия с малка глава, движеща се изпитателно насам-натам. Костелив гърбав нос, увенчан с очила в златни рамки, през които надничат малки черни очи. Що се отнася до корубата, тя е скроена от оня класически плат, наричан английска фланела и, естествено, е сива на цвят, като всичко останало в този кабинет, солиден и строг, сякаш вътрешност на огнеупорна каса.
Костенурката е високомерна по нрав и иронична по тон. Разбирам го още от първата реплика:
— На вашите услуги съм, мистър.
При тия думи, произнесени с неприятно скърцащ глас, шефът променя позата и потропва с костеливи пръсти върху бюрото, в знак че няма много време за губене.
— За да не ви отегчавам, позволих си да нахвърля в писмен вид нещо като поръчка — произнасям според указанията и вадя от портфейла листа, получен от Мод. — Става дума за…
— … За резервни части — побързва да ме прекъсне Райън.
Тонът на дрезгавия глас означава не дрънкай много, тъй че млъквам. Стопанинът навежда гърбавия си нос над заявката, сякаш не я чете, а я души. Изглежда, обонянието му е силно, защото не се налага да души дълго.
— Поръчката е изпълнима — произнася шефът, като ми отправя блясъка на очилата си.
— А бих ли могъл да знам цените?
— Законно любопитство.
Райън вади от джоба си масивна самописка и с обигран жест нахвърля няколко цифри върху листа, сетне ми го подава. Както съм и очаквал, претенциите на домакина се оказват далеч по-високи от тия на Томас.
— А отстъпката?
Костенурката ме поглежда с леко сепване, сякаш се готви да запита каква отстъпка, после избъбря неохотно:
— Обичайните десет процента.
— Десет процента, дори за това устройство? — възклицавам с изненада и в същото време правя жест, сякаш вдигам карабината за стрелба.
— А по-малките резервни части? — запитва Райън, като на свой ред дава вид, че ме обстрелва с автомат. — А най-малките и най-дефицитните?
При тая последна фраза въображаемият автомат отстъпва място на въображаем пистолет, призван окончателно да ме извади от строя. Аз обаче като по чудо оставам невредим и това ми дава възможност да за почна един отегчителен пазарлък, толкова сходен с пазарлъка в диско-кръчмата, та едва ли е нужно да го предавам.
— Боя се, че не разполагам с излишно време, за да продължим разговора — подхвърля най-сетне костенурката, с цел да ми напомни, че не се намираме на пазара.
— Съжалявам, но и аз не разполагам с излишни средства — промърморвам, като ставам.
Вероятно артистичното ми изпълнение е достатъчно убедително, защото преди още да се отправя към вратата, Райън произнася малко по-сговорчиво:
— Разбирам ви, вие също трябва да спечелите. Само че фирмата не е моя и аз не мога да правя каквото си ща.
Той замълчава, сякаш тепърва обмисля как да постъпи, сетне протяга напред шия и предлага:
— Оставете ми да разгледам поръчката ви на спокойствие. Утре по същото време ще ви дам по-точна оферта.
И за да не си въобразя, че ще има втори пазарлък, дръпва важно назад дребната си глава и произнася:
— Окончателната!
Мерцедесът в паркинга е празен. Едва понечвам да го отключа, когато Мод се задава насреща ми.
— Излишно е да взимаме колата, Албер. На пет крачки оттук има чудесен ресторант.
И когато тръгваме към чудесния ресторант — май че за нея всички ресторанти са чудесни, — запитва:
— Значи, не пожела да приеме поканата ви?
— Покана ли? Той едва не ме изхвърли от кантората, а вие ми говорите за покана.
— Защо не обясните по-спокойно какво е станало — предлага жената.
— Нима не успяхте да запишете всичко?
— Не знам каква изолация са използували в тоя „Самсон“, но трябва да призная, че е безупречна. Единственото, което може да се запише, е тишината.
— А как скрихте микрофончето?
— То е в джоба ви.
Дамата забавя крачки и произнася унило:
— Изглежда, и двамата се провалихме.
— Провалът при мене засега е висящ — избъбрям, за да я ободря.
Когато по-късно в ресторанта давам бегла справка за действията си, Мод забелязва:
— Още по-рано ви казах, че се престаравате, Албер. Ако не се престаравахте, сделката с Райън вече щеше да е сключена.
Излиза обаче, че Сеймур е на друго мнение по въпроса.
— Правилно сте постъпили, драги — отсъжда американецът за голяма изненада на Мод, след като изслушва доклада ми.
Срещата с Уйлям става същата вечер в познатия вече апартамент на мис Модести Милтън, която любезно ни е сервирала два огромни сандвича и две консервени кутии бира.
— Бирата изглежда студена — установява Сеймур, додето пълни чашата си. — А мога ли да знам как приготвяте сандвичите?
— Ами разрязвам хлебчето, намазвам го с масло и пъхам два резена шунка…
— Която, естествено, хващате с ръка.
— Но защо, мистър Сеймур, аз работя винаги с ръкавици…
— Е, щом е с ръкавици, можем да опитаме и сандвичите — съгласява се американецът. — Хирурзите, когато са с ръкавици, си позволяват да ровят даже вътрешностите ни.