Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— О, Албер! — чувам в тоя миг приятен женски глас, съпроводен с трясъка на отварящата се врата. — Бях почнала да мисля, че съм ви изтървала.
Мод сяда насреща ми с милата си полуусмивка и ме поглежда почти ласкаво.
— Колко се радвам, че ви открих — доверява ми тя.
— Съжалявам, че аз не можах да ви открия навреме — промърморвам. — Къде се бяхте заврели?
— Какви изрази… Стоях в съседния вагон и наблюдавах стълбището. Човек не може да стигне до влака, без да мине по стълбището, нали?
— Представям си как сте треперили при мисълта, че ще ме изтървете — забелязвам, понеже не виждам какво друго мога да кажа. — Сеймур не се шегува.
— Смятате ли, че шефът трябва да знае всичко? — запитва меко дамата. — Защо трябва да го безпокоим за всяка дреболия. Нека това малко приключение си остане наша обща тайна. Така ще бъде по-добре и за двама ни.
— Щом смятате…
— Единствено важен е крайният резултат — продължава жената, сякаш се извинява. — Нали вие не отпътувахте.
— Но ние все пак пътуваме.
— След четвърт час ще слезем в Бон. Там ни чака колата ми.
— И за това сте помислили.
— Знаете, Албер, как се грижа за вас. Не исках да ви лиша от възможността поне мъничко да си попътувате с влака.
СЕДМА ГЛАВА
Хотел „Европа“. Вторият етаж. Третата стая вляво. Няма да се върна повече тук ли? А къде ще вървя? Най-многото да ида в стаята на Мод. В момента това ми е още по-неприятно. Тая жена с ненарушимото спокойствие и с меконазидателния глас е само един добавъчен елемент в устройството на моя капан.
Капанът в Копенхаген изглеждаше наистина далеч по-зловещ. Трябваше да се крия в оная гнила барака и да се храня с огризките от пазарищата. Този тук е луксозен. Капан с климатична инсталация.
Има все пак една разлика и тя не е в климатичната инсталация. Сега поне в Центъра знаят къде съм и вероятно се досещат какво правя. Сега поне ми е спестено отровното съмнение, че са ме прехвърлили в графата на изменниците.
Фактът, че не съм се явил в нито един от уречените дни, естествено ще озадачи генерала. И онази киселица полковникът вероятно ще подхвърли: „Нашият пак се престарава.“ Сетне отново ще огледат възможните варианти на участта ми. И един от тези варианти без друго ще се покрива с истината.
Допускам, че не се тревожат прекалено за съдбата ми. Да се запилея и да изчезна — това не е за пръв път. В края на краищата спасителният изход ми е осигурен. Имаш пари, имаш и австрийски паспорт — оправяй се.
Имам, ама нямам.
Още преди да слезем в Бон, Мод бе ми казала:
— Албер, не е ли по-добре да ми дадете тоя австрийски паспорт. Той може да ви създаде доста неприятности.
— Какви неприятности?
— Ами представете си, че случайно ви задържат. Регистриран сте като белгийски гражданин, а носите австрийски паспорт. Ще възникнат всякакви усложнения.
— Значи, пак ме оставяте без документ.
— Съвсем не: ще ви върна белгийския. Белгийският по-малко ще ви изкушава към необмислени действия, понеже знаете, че е регистриран навсякъде, където трябва.
Спасителен изход ли? Къде е той? Най-вече — в миналото. За което Центърът няма никаква вина. Вината е в джинсовия костюм. Или в мене. Или просто в безизходната ситуация. При такава ситуация и при такъв цербер като Мод свободата на действие — с паспорт или без паспорт — е само измамна привидност.
Едничкото възможно избавление е в ръцете на онзи ужасен човек. Съвсем проблематично избавление, тъй като не е ясно какво ще реши Сеймур след операцията: да ме очисти, за да се отърве от неудобен свидетел, или да ми каже сбогом, за да не си цапа без нужда ръцете. Ала каквото и да реши, то ще дойде след операцията и нито секунда по-рано.
Вторият етаж. Третата стая вляво. Уютна стаичка с орехова ламперия, лъжестаринни мебели и дори импозантен алпийски пейзаж: Мон Блан при залез слънце, а може би и при изгрев — не ги разбирам твърде тия тънкости. Голямото удобство на помещението е, че освен легло съществува и диван, отлично работно място, внушаващо, че си се изтегнал за размисъл, а не за да спиш.
Безизходицата е пълна. Графата на пасива гъмжи от сто неща, а тая на актива е девствено чиста, ако не броим това, че още съм жив. Още съм жив. Туй поне е сигурно. И съвсем не е малко. Макар че понякога те обзема желание да потънеш в тихите води на забравата. Изобщо, да прескочиш да видиш какво прави покойният Любо. Какво може да прави. Играе белот с други покойни приятели. Не знам защо, но Голямата скука на Сеймур винаги ми се присънва като безкрайна партия белот с Любо и с останалите. Може би, защото не съм в състояние да си представя Голямата скука като абсолютна празнота. Човек така е устроен, че и нищото си представя като нещо.
Остаряваш, казвам си. Щом стигна и до задгробния белот, значи остаряваш. Какъв ти белот. Не виждаш ли, че навън се разсъмва. Чака те нов ден. Чака те Сеймур.
„Нека това малко приключение си остане наша обща тайна“ — бе казала дамата. „Нека не тревожим шефа с дреболии“, бе казала тя. Вятър, естествено. Вятър, примесен с малко мъгла. Мога да се обзаложа, че Мод именно с шефа е обмислила как да ми предостави изкушението да избягам, а в случай че избягам — как да ме залови. Една малка проверка за душевното състояние на пациента. Една полезна проверка преди неизбежното психическо натоварване, което се очертава в перспектива.
„Питам се само по какъв начин ще отговорите на жеста ми“, бе произнесъл американецът при последния ни разговор и бе ми отправил светлия си настойчив поглед. Питаш се — как не! Седиш си и си задаваш въпроси за упражнение на мозъчните гънки. Не ти, а аз трябваше да се запитам какво означава този настойчив поглед.
Но това им е лошо на погледите, че могат да се тълкуват по различен начин. И даже да си дешифрирал правилно, нима можеш да се откажеш от последната възможност за изтръгване. Една съвсем последна и съвсем измамна възможност. Измъкваш се от Сандра, за да наскочиш на Мод. Побягваш от Сеймур, за да се озовеш пред Сеймур.