Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Американецът бавно обръща гръб на прозореца. Запалката му щраква и за миг осветява слабото, леко навъсено лице. Сетне човекът отново се превръща в един почти черен силует, открояващ се смътно върху фона на нощното небе.
— Сърцето… — повтаря на себе си Сеймур. — Безполезни угризения за непоправимото и безсмислен стремеж към непостижимото.
— Искате да кажете, към нищо по-съвършено…
— Напротив, носталгия към отдавна изгубената невинност, към примитивното съществуване, когато още не сме се били изродили в хора, а сме живели като безгрижни и непорочни маймуни в митичния златен век на предисторията. Сърцето… То не е силната страна на човека, Майкъл, то е неговата ахилесова пета. Опасна слабост.
— Нима я познавате?
— Достатъчно, за да се пазя от нея. Също както и вие.
— Нямам претенцията, че съм безчувствен като камък.
— Естествено. Обаче вие сте по благородните чувства. А благородните чувства са предназначени за благородни поводи — родината, класата и други подобни.
— Вие подхващате един доста стар разговор — забелязвам, като възпитано се прозявам в шепата си.
— Възможно е. Трябва да се сърдите на Мод. Все още я няма.
Имам чувството, че наистина говори само за да мине времето. Решавам да му помогна:
— Всъщност кое повече ви дразни: това, че съм привързан към нещо, или това, че вие самият нямате за какво да се хванете?
— Дразни ме наивната ви вяра, че правото е на ваша страна — отвръща американецът с тон, в който трудно може да се долови някакво раздразнение.
— Но какво съм аз виновен, че правото е наистина на наша страна?
— Вие сте като децата — промърморва снизходително Сеймур. — Добре, да допуснем, че правото е на ваша страна. Обаче каква полза от това, когато заедно с нас, грешниците, ще загинете и вие, праведните, и когато подире ни няма да остане никой, за да от съди кой е бил прав и кой — не?
— Отново надгробната реч — установявам.
— Ние сме като ония две козлета от детската приказка, дето стоят едно срещу друго на тясното мостче и се блъскат с чела. Всяко напира да катурне другото в бездната, без да мисли, че както са тръгнали работите, пропастта ще погълне и двете враждуващи страни.
— Не непременно и двете.
— Именно, именно: „не непременно и двете“ — потвърждава американецът, като приближава до масичката, за да угаси угарката. — Вашата логика е точно козешката логика: „не непременно и двете“. Вие не си разрешавате да допуснете даже като хипотеза разумната мисъл, че ако искате да спасите себе си при дадената ситуация, налага се да пощадите и противника. Налага се, вместо да се блъскате така яростно с чела, да направите опит някак да се разминете. Налага се малко да отстъпите, за да дадете възможност да мине първо другият и да ви освободи пътя.
— Отстъпете вие.
— Да, да, козешката логика.
— А защо не — логиката на историята?
— Защото макар постоянно да говорите за логиката на историята, макар непрестанно да повтаряте, че тя е на ваша страна, вие съвсем не сте убедени в това.
— Ваше мнение.
— Ако бяхте убедени, щяхте да оставите историята да си върши работата, без прекалено да напирате, без да се опитвате по опасен и безразсъден начин да ускорявате събитията и да ги изменяте във ваша полза. Какъв смисъл да поставяте постоянно на карта живота на човечеството, щом историята на човечеството и без туй се развива във ваша полза.
— Ако някой си играе с живота на хората, не мисля, че това сме ние. А колкото до историята, тя съвсем не е някакво трето лице. Историята, това сме ние и тя може да се развива в наша полза само доколкото самите ние действуваме в своя полза.
— Да, да: козешката логика — повтаря Сеймур, като сяда насреща ми. — Не виждам само защо трябва да забърквате в нея и историята. Историята не сте вие, Майкъл. Нито ние. Историята сме ние и вие, взети заедно, и тя ще се развие не според някаква особено изгодна за вас логика, а според логиката на ситуацията: тесният мост и двете вироглави същества, напиращи в безумието си едно срещу друго. Краят на вашата история, също както и на нашата, е в пропастта.
Той седи насреща ми и аз едва виждам лицето му, но за сметка на туй усещам, че ми е запречил притока на хладния въздух от вентилатора. И понеже няма как да му кажа отместете се, задоволявам се да избъбря:
— Макар че Мод още се бави, не виждам смисъл да спорим. За разлика от вашите козлета, ние двамата, изглежда, непрестанно се разминаваме. Искам само да ви напомня, че ние не изключваме разумния компромис и неведнъж сме доказвали това.
— О, „разумния компромис“! Даваш вид, че правиш крачка назад, за да заемеш по-удобна позиция и по-лесно да прекатуриш другия. Такива компромиси трудно могат да разсеят недоверието на противната страна. Противната страна е тъкмо толкова умна и точно толкова глупава, колкото сте и самите вие, Майкъл. Може би ще ви се стори чудовищно, но ще си позволя да ви напомня, че и нашият свят също като вашия е съставен от хора. Всички ние сме хора и тъкмо затуй ще загинем, защото сме хора, които са забравили това.
Той млъква за малко. После произнася съвсем прозаично:
— Вие не пиете.
— Препих днес.
— А, да, програмата „Спрайт“.
— Вие също не пиете.
— Не виждам питието в чашата. Когато е тъмно и не виждам питието, имам чувството, че е загубило вкуса си.
— В такъв случай да запалим голямата лампа.
— Оставете, Мод ще свърши тая работа.
— Готово — произнася току-що влязлата Мод и стаята се облива в светлина.
Тя хвърля чантата си на един стол и се отпуска на друг.
— Не можах никъде да открия Сандра и реших да я чакам пред квартирата й. Едва преди малко се прибра.
— Оставете миналото — промърморва Сеймур. — Кажете нещо за бъдещето.
— Всичко е наред. Утре вечер Сандра ще бъде на разположение — пояснява дамата.
— В такъв случай вижте дали в хладилника не е останал малко лед — предлага Сеймур. — Вие наистина много добре бяхте изстудили това уиски, но ние имахме неблагоразумието да го извадим навън и то се стопли.
Сандра. Една от хилядите секретарки, за които не знаеш доколко служат на бизнеса й доколко — на разузнаването. Посредствен произход, незначително обществено положение и още по-незначително имотно състояние. Но за сметка на тия минуси природата я е надарила с един голям плюс — физика за милиони.
За жалост в нашия меркантилен век хората рядко са склонни да дават милиони за някаква физика. Най-многото да я наградят с одобрителен поглед, с покана за вечеря или с подарък, ненадхвърлящ по стойност трицифрено число.