Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Не знам дали студеният душ не е за предпочитане в такъв горещ ден като днешния — забелязва червендалестият, като поглежда часовника си. — Мод доста се позабави. Мисля, че додето я чакаме, бихме могли да вземем още малко от тази ваша смес…
Той прави отдалеч знак на келнера, като вдига красноречиво два пръста, и след малко чашите ни отново биват добре заредени. Има си хас този дебеланко да се окаже по-издръжлив от мене. Вече усещам, че губя донейде представа за време и пространство.
— Мислех, че всички тия нервопаралитични
— Унищожени? — вдига редките си вежди червендалестият. — Фирмата „Шолцбергер“ в Хамбург и до този момент ги произвежда. Колко тона табун или фосген искате да ви доставя?
— Това не е стока за мене.
— Само че, драги, вие се лъжете, ако смятате, че в „Спрайт“ са включени подобни примитивни артикули. Примитивни, да, защото и те са създадени според стари критерии.
Той отпива едра глътка от разредения с лимонада скоч, примлясва и повтаря:
— Именно, стари критерии. Когато преди години бе създаден прословутият ЛСД-25, някои мъдреци от Пентагона решиха, че са набарали новото оръжие. После обаче се оказа, че препаратът бил неимоверно скъп, за да се пусне в масово производство. Тогава изведнъж се яви още по-прословутият Би Зет и генералите се вкопчиха за него. Използуваха го за проба дори във Виетнам. Фантастичен ефект. Засегнатият тутакси излиза от строя. Но и това са все старите критерии.
Той отново отпива едра глътка и отново повтаря:
— Да, старите критерии. Защото нещата пак опират до пренасяне със самолети и до пускане с бомби. Което предполага войната да е почнала. А почне ли войната, никой няма да ви чака да го опушвате с вашия Би Зет. Ще полетят ракетите — и толкова!
— В такъв случай съвсем не я виждам тая ваша операция „Спрайт“.
— Не операция, а цяла програма, драги. Но за да я видите, налага се да разсъждавате малко по-другояче. Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род, които, засегнали индивида, го лишават от възможността да мисли, да съобразява, да реагира. И представете си, че това невидимо и безшумно оръжие бъде насочено тайно и неусетно накъдето трябва и когато трябва. Да, представете си, че то започне да действува срещу граничните постове или срещу персонала на ракетните площадки или срещу военните и политически щабове. Ясно ли вие, какво означава това? Никой нищо не подозира, никой нищо не е усетил, дори една пушка не е гръмнала, а войната е вече спечелена, защото противникът е парализиран в самата си човешка сърцевина — мисълта.
— Вие ме наскърбявате, Франк. Не допусках, че може да вярвате на подобни фантазии.
— Всяко нещо, преди да падне върху главите ни, е било фантазия — отвръща спокойно гостът. — Нали тъкмо това се мъча да ви обясня, че всичко се създава в човешкия мозък, че мисълта…
— Човешкият мозък… мисълта… но вие съвсем сте затънали в проблемите на философията — чува се в тоя момент приятният глас на Мод.
Дамата неусетно се е появила в нашата
— Можеше да затънем и в цяла редица други науки, ако бяхте закъснели още малко, скъпа — промърморва Франк, недоволен, че е бил прекъснат насред фразата си.
Аз също не съм особено доволен от внезапната поява на дамата в тоалета с лилави цветя. Макар че, искрено казано, не допускам червендалестият да ми сервира точни подробности по програмата „Спрайт“ просто защото едва ли някой ще вземе да му доверява подробности.
— Не сте ли гладни? — запитва Мод.
— Въпросът ви звучи доста нелепо, след като часът наближава два — отвръща Франк, като става. — Надявам се поне, че имате някакво становище по въпроса къде ще обядваме.
— Бих могла да ви предложа „Дионисус“. Точно насреща е.
— Дионисус… Танците на Дионисус… Това звучи доста изкусително — признава червендалестият, като вдига ръце и прави две-три пробни танцови стъпки около масата.
— Но вие сте пияни… — установява едва сега Мод.
— Съвсем не, съвсем не — поклаща глава Франк. — Щяхме да бъдем пияни, ако нашият скъп Каре не бе стигнал до една гениална находка: три пръста скоч плюс два пръста „Спрайт“. Запомнете пропорцията, драга, може да ви потрябва.
Обедът минава при добър апетит, поне що се отнася до Франк и Мод. Налага се да изпуша няколко цигари, за да дочакам този апетит да бъде най-сетне уталожен и разговорът да мине към нещо по-съществено от беглите оценки на блюдата. Обилното ядене помага на червендалестия да изтрезнее поне дотолкова, че да се сети за какво е дошъл.
— Вчера най-сетне се срещнах с нашия евентуален клиент — обявява той по време на кафето. — Този път ми се стори, че проявява известен интерес към предложението.
— А ако само ви се е сторило? — запитва дамата.
— Не се хващайте за думата. Знаете, че се изразявам малко артистично. Като казвам, че ми се е сторило, това не значи, че съм сънувал.
Той млъква недоволно, сетне продължава:
— Казано по-конкретно, нашият евентуален клиент е готов за преговори.
— Това звучи вече наистина по-конкретно — кима жената.
Франк вдига предупредително ръка:
— Само че — не веднага. Готов е, но не веднага. Ще се наложи, казва, да почакате месец или два.
— Защо?
— Не сметнах за учтиво да му искам обяснения.
Мод не възразява, загледана разсеяно към витрината, през която не се вижда нищо интересно, ако не броим фасадата на хотел „Европа“.
— Знаете, че не съм от оптимистите — подхваща наново червендалестият, — но имам чувството, че работата ще стане. Когато му казах, че се касае за едри партиди, това наистина го заинтересува.
— Благодаря ви, Франк.
— Виждам, че не ви се ще да чакате, но като се има предвид характера на стоката, не смятам, че за месец или два ще хване мухъл.