Диамантите на Рурк
Шрифт:
— Държи ни в напрежение.
— Той държи да си получи парите. Половината са негови и си ги иска толкова колкото и аз.
— Тогава защо не се обажда?
— Ще се обади — каза Нол, като се мъчеше му бъде убедителен.
63.
Уелкъм заведе Грейс на вечеря в един италиански ресторант на Северния плаж. Беше девет и половина, когато седнаха на масата.
Грейс беше запозната с италианската кухня. Тя поръча на италиански, без
Уелкъм очакваше, че ще ядат спагети.
Но тя му каза да разчита на нейния избор.
Уелкъм попита сервитьорката за телефон.
Да — отговори Рурк по средата на първото иззвъняване.
— Нол — каза Уелкъм, като закри с ръка слушалката, за да заглуши гласа си.
Чу, че Рурк подава телефона на Нол.
— Да? — обади се Нол.
— Чуват ли ме?
— Мисля, че не.
— Пред „Клиф Хаус“, в полунощ. На паркинга.
— Пред „Клиф Хаус“ ли?
— Мястото е идеално.
— Ще бъдеш ли там?
— Отначало няма да ме видиш.
— Я повтори.
— Търси оранжева кофа за боклук. Камъните ще бъдат там. Вероятно ще имаш нужда от оръжие. Всичко, което ти трябва, ще бъде вътре.
— Сигурен ли си? — попита малко тъжно Нол.
— Оръжието, камъните, всичко. Повярвай ми, ще се погрижа за теб. А, да, сигурно ще поискаш да претърсиш някого. Не се притеснявай, действай смело.
Нол или някой друг затвори телефона.
Уелкъм и Грейс вечеряха около час. Той се почувства заситен и доволен — от вкусните ястия и защото Грейс седеше срещу него.
Мърл изгреба последните лъжици от супата по английски, която се оказа някакъв сапунен крем. Но хубава. Отново отиде до телефона.
— Да — каза пак по средата на първото иззвъняване Рурк.
— Имаш ли нещо за мен? — попита Уелкъм.
— Господи, къде си? Нямаме време.
— Вечерям.
— Ще се срещнем в полунощ на паркинга пред „Клиф Хаус“. Знаеш ли къде се намира?
— Бил съм там.
— Какво мислиш? Ще стане ли работата?
— Разбира се.
Грейс закара Уелкъм с форда си до Мишън стрийт.
Мърл гледаше табелките на улиците и номерата.
— Ето, тук — рече той. — Няма да се бавя.
64.
Хармън гледаше баскетболен мач по телевизията. След това бяха новините в единадесет маса. Не го интересуваха. Той стана и включи кабелната телевизия.
Тъкмо се върна на стола си, когато някой почука на вратата.
— Хармън — чу се глас отвън.
Хармън открехна вратата, но не свали веригата. Погледна през пролуката.
На прага стоеше морският пехотинец, който сега работеше за Рурк.
Хармън помисли, че са го изпратили по задача. Надяваше се, че няма да го смени.
Той махна веригата и отвори вратата.
65.
Джералд стигна до извода, че оклахомецът Ралф Нол съвсем не е глупак. Петимата — Нол, Джералд, Кейтлин, Хейс и Рурк с парите — вървяха през предния двор на Рурк на път за колите. Беше единадесет и петнадесет. Имаха най-малко четиридесет минути път до „Клиф Хаус“. Внезапно Нол се спря и рече:
— Искам пак да видя парите.
Явно бе чакал до последната секунда, за да се увери, че няма да го преметнат. Тази сутрин бе видял и преброил мангизите, но те ги замъкнаха някъде. Всичко би могло да се случи.
— Защо? — попита Рурк.
— Искам да знам, че са вътре. Не ги ли видя, няма да получиш нищо.
— Я млъквай — обади се Кейтлин. — Да те вземат мътните. Качвай се в колата.
Според Джералд тя беше елегантна жена. Знаеше как да се докарва. Тази вечер беше с копринен костюм — сако и панталон — и дълго манто от чортова кожа. Само че приличаше на красив пакет, в който намираш съскащ и плюеш пор, готов да отхапе ръката ти.
— Парите — повтори Нол.
— Кой си ти, че да поставяш условия? — попита тя. — Никой, едно нищожество. Селяндур. Дрисльо.
— Аз съм човекът, който взима, каквото иска — отговори Нол. — Но няма да се доближа до него, докато не разбера какво носите.
Рурк застана помежду им.
— Да, разумно е — рече той. — Така е най-честно.
Естествено, помисли си Джералд, който вървеше точно пред тях.
— Джералд — извика го Рурк.
Азиатецът му даде куфара.
— По-добре да ги видя на светло — каза Нол.
— После сигурно ще поискаш пак да ги преброиш — подхвърли Кейтлин.
— Няма. Само ще ги прегледам.
Върнаха се в къщата. Рурк сложи куфара на масата за кафе. Щракна катинарчето и отвори ципа.
Парите блеснаха пред очите им. Пачка до пачка. Шестстотин хиляди долара.
Нол прерови банкнотите и надигна някои от пачките. Внимателен човек. Пък и допирът до парите му доставяше удоволствие.
— Ралф — каза Рурк. — Нямаме време.
— Добре — отговори Нол и затвори куфара.
— Сега може ли да тръгваме? — попита Кейтлин.
— Добра идея — съгласи се Нол.
Джералд взе куфара и всички излязоха отново. Джералд тръгна към исузуто, Рурк и Нол — към форда, а Хейс и Кейтлин — към мерцедеса.
За миг Рурк остави Нол сам и се насочи към Джералд. Исузуто беше паркирано на разстояние от останалите коли — там, където искаше Рурк.
Джералд беше пред колата и държеше куфара с парите. Тъкмо отваряше вратата, когато Рурк се приближи до него и погледна вътре.