Диамантите на Рурк

Финч Филип

Вторият куфар беше зад предната седалка.

— Повтори още веднъж — каза тихо Евън. — Куфарът с бялата лепенка е?

— С парите — отговори Джералд. — Той остава в колата.

— А ти изнасяш — кой?

— Този без лепенката. С устройството.

— Ти си мой човек.

И още как, помисли си Джералд.

— Благодаря — каза той на глас.

Рурк се качи в мустанга с Нол. След няколко секунди всички потеглиха със запалени фарове. Джералд протегна ръка надолу, взе втория куфар и го сложи на седалката до

първия. Два куфара — напълно еднакви. С изключение на бялата лепенка. Никой не би могъл да ги различи.

Рурк мина пръв през портата. Джералд го последва, а Хейс и Кейтлин се мушнаха зад Джералд. В този ред те излязоха на двулентовото шосе и потеглиха към Сан Франциско.

Грейс и Уелкъм стигнаха до края на булеварда. Пътят се изкачваше нагоре и после се спускаше. Наоколо вече нямаше къщи. От двете страни се извисяваха черните къдрави очертания на кипарисите. Слязоха по още един склон и кипарисите изчезнаха. Отпред бяха океанът и скалите. Грейс спря на пустия паркинг пред „Клиф Хаус“.

Тюлените пак джафкаха. Уелкъм излезе навън. Въздухът беше неподвижен и чист. Ухаеше на морска сол.

В началото на юли тук беше като през ноември в Канзас, при това влажно. Влагата пронизваше костите. Уелкъм беше по джинси и памучен пуловер. Трябваше да си вземе якето.

Фордът на Грейс беше обърнат към „Клиф Хаус“ и океана. Беше близо до северната страна на сградата и входа за Музея на техниката. Паркингът свършваше до ниската каменна стена. Отидеш ли по-напред, щеше да се озовеш долу при тюлените и прибоя.

Уелкъм се приближи до каменната стена. Беше метнал през рамо чанта за фотоапарат. Отиде до една от двете кофи за боклук.

Махна капака й, дръпна ципа на чантата си и извади кадифената кесия.

Тази нощ вълните не бучаха. Океанът бе притихнал долу в мрака. Чуваше се само лекият плисък на вълните и крясъците на тюлените.

Кофата за боклук беше пълна почти догоре. Уелкъм сложи кадифената кесия вътре. Бръкна пак в чантата, извади детската пушка с двете къси цеви и я остави в кофата до кесията.

После отново пъхна ръка в чантата. Този път измъкна флакон с боя и започна да пръска кофата. Боята беше яркооранжева и заблестя на светлината на фаровете. Отстрани на кофата се появи голямо оранжево петно. Уелкъм хвърли флакона с боята в кофата и затвори капака.

После се приближи до колата. Грейс седеше зад волана. Прозорецът й беше отворен.

— Предполагам, че това е всичко — рече тя.

— Ще свърши, преди да разбереш.

— Моля те, внимавай. Моля те.

— Сладка моя, това е нищо.

— Може да загинеш. Хората умират ей така, за нищо. Вчера гледах по телевизията за един мъж в Сан Рамон, който паднал от стола, докато сменял крушката, счупил си врата и предал Богу дух, без никой да разбере. Сещаш ли се за какво намеквам?

— Да.

— Аз

държа на теб. Ти караш хората да те обичат пряко волята си, сетне очакваш да ти обърнат гръб и да престанат да те обичат. Само че не става така. Трябва да приемаш нещата такива, каквито са — цялата бъркотия.

— И аз те обичам — каза Уелкъм.

Наведе се и я целуна. После се изправи и й каза довиждане.

Тя направи бавен U-образен завой, махна му с ръка и потегли пак към Гиъри. Фордът беше единствената кола на булеварда. Бързо се скри от погледа му. Долу, от другата страна на завоя, по Грейт Хайуей, не се забелязваха фарове.

Уелкъм се приближи до каменната стена и се прехвърли от другата страна. Започна да се придвижва по тесния ръб между стената и края на скалата. Мина покрай кофата за боклук с оранжевото петно и продължи нататък. Точно пред него един огромен кафяв плъх се изкатери по стената и побегна към пустия паркинг.

Стената се извиваше почти на деветдесет градуса, за да следва очертанията на хълма. На мястото на океана сега се появиха скалите. Уелкъм се намираше на около двадесет-тридесет крачки от кофата с оранжевото петно. Не я изпускаше от очи. Виждаше и широкия завой, и Грейт Хайуей.

Спря, подритна някакъв използван презерватив и празна консерва от канадска бира и приклекна до стената. Долу на плажа примигваше червеникав огън — мъждукащ и далечен като звезда. Уелкъм виждаше и океана. Над водата пълзеше ниска и гъста като крем мъгла и бързо се придвижваше към плажа.

Уелкъм свали чантата от рамото си и я сложи до себе си на песъчливата скала. Пак бръкна вътре и извади колта. Отвори барабана. Пистолетът беше зареден. Уелкъм остави само един куршум, а останалите пъхна в джоба си. После завъртя барабана така, че куршумът да бъде следващият под петлето. Затъкна колта в колана си отзад на гърба и зачака.

66.

Хармън се свести. Намираше се в гардероб. Наоколо беше тъмно и миришеше на нафталин. Токчето на някаква женска обувка се бе забило в тялото му. Опита се да раздвижи ръце, но те бяха завързани отзад на гърба му. Краката му бяха прегънати, а глезените — прикрепени по някакъв начин към китките и когато се опита да протегне крака, раменете му едва не изхвърчаха от ставите.

Той се размърда и се опита да се отмести от токчето. Гардеробът беше малък и Хармън удари рамото си в стената.

Внезапно го осени една идея. Отпусна тежестта си върху раменете и се отблъсна с крака. Започна да се придвижва така сантиметър по сантиметър.

Почти успя да се изправи на крака. Китките и глезените му бяха завързани с късо въже и трябваше да стои приведен назад.

Хармън се обърна с гръб към вратата и протегна пръсти към валчестата дръжка. Зачуди се на коя ли страна се отваря. Натисна дръжката.