Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
Чаках полицаите да доведат Роджър от съседния областен затвор, където го бяха прибрали преди два часа. Затворниците идваха по надлез, който минаваше над улицата и водеше право към килиите в съдебната сграда. При приемането бях придружил Роджър, докъдето ми позволиха, а когато го отведоха и грамадната стоманена врата издрънча с неумолима злоба, той ми отправи сетен безпомощен поглед.
Точно тогава усетих като непосилен товар върху плещите си живота на Роджър Солсбъри. Нарушавах първото правило на адвоката по криминални дела — вълнувах се вместо да мисля, тревожех се за него вместо да кроя гениална стратегия за освобождаването му. Ако изобщо му беше
В ложата за съдебни заседатели десетина обвиняеми чакаха да им дойде редът. Адвокатите се трупаха пред парапета, шушукаха си, прелистваха папки, пазаряха се или разменяха сведения. Съдът напомняше баскетболен терен преди началния сигнал — играчите загряват от двете страни, изпробват далечни удари, тупат се приятелски по раменете преди схватката. Междувременно съдията продължаваше по дневния ред, като от време на време блъскаше с чукчето, за да сведе гюрултията до що-годе поносимо ниво.
Съдия Рандолф Крейн караше четвъртия си шестгодишен мандат. Беше висок и сух, с дълго и мрачно сивкаво лице. Бледосините му очи бяха виждали всичко на този свят и определено не го харесваха. Говореше бързо, сякаш искаше да се отърве час по-скоро, от време на време прелистваше дневния график, поклащайки глава пред невероятния брой предстоящи дела.
— Родолфо Милан — извика съдията.
От ложата се измъкна шкембест мъжага с петносана гуаябера*. Служебният защитник му шепнеше нещо на ухо. Съдията подхвана с напевен глас своето скръбно слово:
[* Гуаябера — вид широка южноамериканска риза. — Б.пр.]
— Обвинен сте в предумишлено нападение, грабеж с взлом и незаконно притежаване на оръжие с престъпна цел. Родолфо Милан, признавате ли се за виновен?
Подсъдимият се озърна към служебния защитник, който бе привел глава до млада прокурорка с черна минипола и мрежести чорапи.
— Споразумяхме ли се? — попита адвокатът.
Прокурорката му намигна.
Така продължи още доста време — на едни предявяваха обвинение, други се признаваха за виновни, няколко случая останаха nolle prossed*, тъй като прокуратурата беше затрила някъде папките, веществените доказателства или призовките до свидетелите, или пък имаше нарушение на съдебната процедура. При толкова много подводни камъни за обвинението в наше време е истинско чудо, че все пак от време на време осъждат някого. Освен ако са ти вдигнали мерника. Ако те забележат, ако мобилизират всички сили и сутринта Ейб Соколов е станал накриво, тогава става съвсем различно. Цялата работа се преобръща с главата надолу.
[* Без последствие лат. — Б.пр.]
Съдията продължаваше да обявява дела и полицаите непрекъснато водеха арестанти от килиите до ложата. Все още нямаше и помен от Роджър Солсбъри.
— Айвъри Холман — пропя съдията. — Обвинявате се във въоръжен грабеж, автомобилна…
Марвин Полак, мършав шейсетгодишен служебен защитник със сплъстена перука избута към стената един млад негър по потник.
— Айвъри, донесе ли парите? — запита Полак, като опипа набързо задния му джоб, но не откри нищо.
— Утре, мистър Полак — отвърна Айвъри Холман с разширени от ужас очи.
Ако му хрумнеше, Айвъри би могъл преспокойно да сграбчи Марвин Полак и да го използва вместо бастун. Но в момента нямаше подобно желание. Искаше само Марвин да го измъкне от затвора.
— Дай да видим какво имаш. — Полак бръкна в страничния джоб на тесните джинси и измъкна няколко смачкани банкноти. — Мамка му! Петачка, девет по един и лотариен билет.
Полак разгъна банкнотите, прибра ги, оправи си вратовръзката и се приготви да моли за освобождаване срещу четиринайсет долара гаранция.
— Ласаро Аранхо, предумишлен палеж…
Ейб Соколов влезе в залата, следван от своята свита. Двама детективи, млада асистентка, съдебен лекар, секретар и двама чиновници от прокуратурата. Държавата винаги има числено превъзходство. Детективите бяха оградили от двете страни Мелани Кориган, която изглеждаше малко неуверено, но пък носеше девствено бяла памучна рокля, тъй че децибелите на шума спаднаха наполовина, докато тя крачеше към първия ред.
Соколов остана неподвижен и внимателно огледа залата, сякаш броеше стадото си и не му излизаше една бройка. Най-сетне ме забеляза и леко кимна. Асистентката стоеше на половин крачка зад него. Добър избор — дребничка, крехка блондинка с бледа прозрачна кожа. Стиснеш ли я малко по-силничко, остават синини, но на Ейб Соколов му трябваше тъкмо такова момиче. Понякога той прекалява. За един обвинител е съвсем нормално да демонстрира праведен гняв, стига съдебните заседатели да не решат, че е пристрастен и злобен. Тогава, по напълно обясними психологически причини, почват да изпитват съчувствие към обвиняемия, дори ако е извършил най-гнусно престъпление. Когато му прегрее моторът, Ейб често пристъпва в опасна близост до тази граница.
След малко полицаите доведоха Солсбъри откъм килиите. Той отчаяно ме подири с поглед и аз се приближих.
— Имаме още две-три минути — казах аз. — Слушай сега, каквото и да приказва Мелани или някой друг свидетел, ти няма да даваш показания. Сега имаме шанс да им видим картите, а не да разкриваме своите.
Съдията Крейн забеляза Соколов в дъното на залата и вдигна от пода новичка папка с надпис _Щатът с/у Солсбъри_. Щеше да разгледа извънредно нашия случай — не заради мен, разбира се, а от любезност към майстора на тежките престъпления. Все пак Соколов бе устоял на думата си. Уреди незабавно разглеждане на молбата и не вдигна шум из вестниците и телевизията. Повечето обвинители дават мило и драго, за да изскочат на екран във вечерните новини. Но не и Честния Ейб. Той изобщо не се интересуваше от рекламата и вместо да ухажва журналистите, както правеха другите му колеги, гледаше да ги избягва. Поне за днес оставахме в сянка.
— Роджър Солсбъри, предумишлено убийство, молба за освобождаване под гаранция — подвикна съдията Крейн. Изглеждаше малко по-оживен. В края на краищата убийството не е като някаква дребна кражба. — Присъства ли обвиняемият и има ли защитник?
Пристъпих напред, кимнах и казах:
— Джейкъб Ласитър, защитник на обвиняемия. Моля да бъде отбелязано в протокола, че доктор Солсбъри е тук и ще присъства на всички съдебни заседания, ако бъде освободен под достъпна гаранция.
— Чакайте малко, мистър Ласитър — рече съдията. — Дайте първо да изясним положението, пък тогава почвайте речите. Отдавна не ви бях виждал насам. Какво, омръзнаха ли ви банкерите и големите клечки?
Това е положението. Колегите от криминалния сектор не прощават, когато почнеш да си играеш с пари, вместо с човешки съдби.
— Изобщо нямаше да съм тук, ако прокуратурата беше довела истинския виновник вместо един уважаван лекар, който живее в нашата област, откакто се е родил и няма нито едно нарушение на закона.
Струваше си да отбележа няколко точки, преди противникът да е поел топката.
— Все тъй непреклонен — поклати глава Крейн. — Я да викна прокуратурата, преди да сте пристъпил към заключителната реч.