Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
— Не беше така — каза Роджър.
— А как?
— Взех назаем сукцинилхолина от един анестезиолог. Навремето имах стар лабрадор, трябва да беше на около двайсет години. Изпадна в кома, но още дишаше. Парализирах дробовете му със сукцинилхолин. После прибрах шишенцето в хладилника. Нямам представа как е изчезнало.
— А куфарчето?
Той сви рамене.
— Изгуби се малко след смъртта на Филип. Тогава не обърнах внимание.
Проверих думите му. Анестезиологът потвърди. В гробището за домашни любимци също намерих сведения. И един допълнителен плюс — всичко
Едно име от списъка на свидетелите бе съвсем непознато за нас. Ребека Инграм, медицинска сестра. Докато изслушвах показанията й, Ейб Соколов седеше мрачно до нея. Сестра Инграм беше на трийсет и няколко години, без грим, с късо подстригана кестенява коса. До името й в списъка на свидетелите стоеше невинното уточнение: _Явила се след тревожния сигнал за спиране на сърдечната дейност._
— Видяхте ли доктор Солсбъри през нощта, когато почина мистър Кориган? — попитах аз.
— Да. Видях го как напусна стая петстотин и дванайсет, където лежеше мистър Кориган, и изтича по коридора.
Добре, значи обвинението можеше да докаже, че Роджър е бил в болницата. Това не ме плашеше. Имал е пациенти, отскочил да провери как се чувства Кориган след операцията.
— По кое време беше това?
Тя не се поколеба нито миг.
— В десет вечерта. Почти точно. Знам, защото проверявах мистър Кориган на всеки половин час.
И дотук нищо опасно. Аневризмът бе възникнал в единайсет и петнайсет.
— Това ли е всичко?
Тъп въпрос общо взето. Все едно да питаш свидетеля за какъв дявол ти губи времето.
— Той носеше малко кожено куфарче. Черно. Със златни инициали. Хей толкова голямо.
Тя разпери ръце на малко повече от педя и сякаш в корема ми се заби нож със същите размери. Сестра Ребека Инграм сви рамене и се усмихна невинно.
— Това е всичко — каза тя.
Аха. Това било всичко. Любезно помолих Соколов да извади веществено доказателство номер три.
— Като това куфарче ли? — обърнах се аз към сестрата.
— Ами… така изглеждаше. Да. Или е същото, или много прилича на онова.
Посочих златните букви.
— Какви бяха инициалите върху куфарчето, което видяхте?
Тя поклати глава.
— Не помня.
— И, разбира се, не можехте да видите какво има в куфарчето, прав ли съм?
— Не. Тоест да. Тоест прав сте, не можех да видя какво има вътре.
Въпросите с отрицание винаги объркват свидетелите.
— Попитахте ли доктор Солсбъри какво има в куфарчето?
— Не. Не му казах нищо, а ми се струва, че и той изобщо не ме забеляза.
— Според вас, необичайно ли е лекар да носи подобно куфарче?
— О, не. Мнозина носят в тях записки или дребни инструменти.
— Имаше ли нещо необичайно в идването на доктор Солсбъри по това време?
— Не. Той често проверява пациентите след операция.
— Нека обобщим. Значи, повече от час преди Филип Кориган да получи аневризъм по неизяснена причина, вие видяхте доктор Солсбъри да извършва нормална вечерна обиколка, при което е носил обикновено кожено куфарче — може би това тук, а може би и съвсем друго. Не знаете дали вътре е имало нещо и какво може да е било то.
— Да, точно така — потвърди тя с явно облекчение, че не й се налага да обвини доктора в нещо сериозно.
Помълчах и се опитах светкавично да поумнея. В съда човек се тревожи да не прекали с въпросите; на предварителното следствие е точно обратно — гледаш да не пропуснеш нещо. Акумулаторите в мозъка ми сякаш съвсем се бяха скапали. Ейб Соколов изпука с кокалчетата на пръстите си и попита:
— Други въпроси?
Седяхме в тясната му канцелария сред купища папки и кашони. Същински поток от хартия — хляб насъщен за всеки юрист. Бяхме тримата плюс съдебната секретарка, която записваше всичко на безшумната си машина. Соколов май много бързаше да се отърве от свидетелката. Престорих се, че оглеждам неговия плакат с осъдените убийци. За да спечеля време, станах и пристъпих до прозорчето, откъдето се разкриваше изглед към близката магистрала. Търсех спасителен указател за мъгливия път на защитата.
— Още един въпрос — казах аз.
Ейб Соколов въздъхна и презрително поклати глава. Правеше се на отегчен: _Защо си взел да ми губиш времето с твоите глупости? Но на тоя номер се хващат само зелени адвокатчета._
Усмихнах се на сестра Ребека Инграм, която седеше кротичко с ръце в скута.
— Видяхте ли още някого на етажа същата вечер преди единайсет и петнайсет?
— Да. Както казах на мистър Соколов, някъде между десет и половина и единайсет, не помня по-точно, седях на бюрото до асансьорите и видях мисис Кориган да идва заедно с един господин.
— О — тихо въздъхнах аз. Напрегнах се и зачаках продължението.
— Сигурно са се изкачили по аварийното стълбище, защото не ги забелязах да излизат от асансьора. Но когато вдигнах глава, видях да вървят по коридора.
— Казахте ли им нещо?
— Да, казах на мисис Кориган, че не би трябвало да идват, но тя обеща да си тръгнат след малко. После влязоха в стаята на мистър Кориган.
— Само двамата?
— Да, аз се върнах на бюрото.
— Познавахте ли господина с мисис Кориган?
— Не. Той беше много… много мускулест. Личеше си, макар че носеше яке — от онези, с много джобове, все едно че е тръгнал на лов…
— Сафари подсказах аз.
— Да. Мускулестите мъже имат много характерна походка, крачат като моряци. Не беше много висок. Дори бих казала нисък.
— Можете ли да го разпознаете?
— Да, струва ми се. Мисля, че беше кубинец, нали знаете, доста мургав… но не съм сигурна. Може да е бил италианец или нещо такова.
Тя се изчерви.
Каква чудесна находка, каква великолепна свидетелка ми поднесе, драги Ейб Соколов. Залагам десет срещу едно, че ниският мускулест тип е бил Серхио Мачадо-Алварес — инструктор по карате, капитан на яхта и хормонално напомпан урод. Същият, който изигра епизодична роля в груповия видеозапис и съсипа стария ми олдсмобил с безпощадна жестокост. Мислено си отбелязах да заръчам на Синди да му прати призовка.