Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
— Соколов знае ли, че разговаряш с мен?
— Да, но само като адвокат. Не знае, че си бил на гробището. Нали казах, няма да те издам. Ако ще на шиш да ме въртят.
— Спокойно, Чарли. Приказваш като в евтина кримка.
— Страшно съжалявам, Джейк. Преди десет години нямаше да стане така. Fugacesvlabuntur anni*. Една сутрин се събуждаш и откриваш, че си остарял.
[* Натежават отлитащите години лат. — Б.пр.]
Помислих, че ще заплаче, но в това време от слушалката долетя характерното тропане на бабината врата. После дочух един дрезгав и неприятен глас от също
— Голямо дрънкало си, Джейк, но този път ще ти клъцнем оная работа.
— Здрасти, Ейб — казах аз. — Отдавна не сме се чували.
Представих си го как се подхилва зловещо. Ейбрахам Соколов беше мършав и плешив, с изпито лице и неприятен характер. Сигурно се бе родил сърдит на целия свят, а изминалите четиридесет и четири години не бяха допринесли с нищо за настроението му. Вярваше, че ближният трябва да бъде смятан за злодей до доказване на противното. Като завеждащ отдела за тежки престъпления в щатската прокуратура, той вярваше още, че жизнената му цел е лично да осъди и прати на сянка всички гнусни отрепки, върлуващи из двайсет и седемте общини на област Дейд, Флорида.
Всяка прокуратура си има по един тип като Ейб Соколов и копнее да намери поне още десетина. Той приемаше работата си като призвание, а не като временно поприще, преди да стане търсен адвокат и да трупа парички от защита на наркобосове. Ейб Соколов беше умен, упорит, зъл и безмилостен. И фанатик. Смяташе извънсъдебното споразумение за светотатство, условната присъда за немислима волност, а втори шанс признаваше само на баскетболистите, когато изпълняват наказателен удар. Соколов ненавиждаше от дън душа крадците, изнасилвачите и наркотърговците, но най-много мразеше убийците. Зад зеленото му метално бюро в малката канцелария, вмирисана на цигари и застояло кафе, висеше плакат с полицейски снимки на петдесет и осем мъже и три жени. Шейсет и една кофи помия, както обичаше да казва той. Пет от лицата бяха задраскани по диагонал и над всяка черта се мъдреше карикатурна скица на самия Соколов. „Чистим помия“, беше изписано на плаката с червени букви, разтеглени като капки кръв.
Най-голямата мъка в живота на Соколов бе, че е осъдил шейсет и една отрепки за предумишлено убийство, но само трийсет и осем имат смъртни присъди и само пет от тях са изпълнени. Останалите влачеха безконечни обжалвания. Докато работех като служебен защитник, Соколов веднъж сподели, че понякога сънувал как умира преди осъдените убийци и се събуждал самотен и разтреперан. Това бе единственият път, когато съм го чувал да си признае някаква слабост.
— Ще го защитаваш ли, Джейк?
— Кого?
— Я не се прави на завеян, Роджър Солсбъри. Доктор Хикс, великия бял лечител, доставчик на отрова, съблазнител на невинни жени…
— Да не си минал във вестникарския бранш, Ейб?
— Не, само вкарвам отрепки в затвора.
— Какво е обвинението?
Той се разсмя.
Според мен на утрешното си заседание Голямото жури ще му лепне предумишлено убийство.
— Имаш ли corpus delicti?
Нов смях, напомнящ конско цвилене.
— Тук е, в сандък с лед заедно с няколко прясно хванати риби.
— Ами оръжието? — попитах аз. Щом го бях хванал в настроение, струваше си да изкопча това-онова.
— И него намерихме. Преди около час се явихме в дома на Солсбъри със заповед за обиск. Открихме едно много интересно шишенце и две спринцовки. Довечера ще получим лабораторните резултати. Искаш ли да се обзаложиш какво ще е съдържанието?
Значи това бе станало. Изведнъж се проясняваха много неща около среднощния ми телефонен разговор с Роджър.
— Обзалагам се, естествено. Бас държа, че заповедта за обиск е издадена след писмените показания на една чаровна вдовица. Обзалагам се още, че според показанията тя е видяла въпросното шишенце в дома на Солсбъри през последните двайсет и четири часа.
— И какво от това?
— Тя го е сложила там! — изревах аз. — Снощи. Знам, че беше там. Тя държеше да узная. За да потвърдя писмените й показания. Само че освен всичко друго знам откъде е взела шишенцето и двете спринцовки. Не от Роджър.
— Слушам те — каза Соколов.
Нищо не казах. Мелани Кориган сигурно се досещаше, че не искам да забърквам Сюзън. Сюзън щеше да се кълне, че лекарството идва от спалнята на Мелани, но не можеше да го докаже. И така самата тя се оказваше притежателка на лекарството. Роджър Солсбъри беше в капан, но и аз също. Задънена улица. Накрая казах:
— Роджър Солсбъри не е убиец. Може да кръшне насам-натам, но не съм чувал това да е престъпление.
— Добре, Ласитър, това ще го обясняваш пред съдебните заседатели. А чуй какво ще им кажа аз. Роджър Солсбъри чука съпругата на свой пациент. Моли я да убие мъжа си. Тя отказва. Той има достъп до опасно лекарство. Съпругът умира след операция. Лекарството е открито в дома на хирурга, а в трупа има следи от същото вещество. Това е положението — права и гладка пътека към доказване на предумишлено убийство.
— Нещо друго?
— Ще повторя само едно. Предумишлено. Хладнокръвно, пресметливо убийство, извършено от похот и алчност. Гнусно, отвратително престъпление без сянка от морални или правни подбуди. Знаеш накъде бия, нали, драги ми Джейк.
Никак не ми допадаше неговото драги ми Джейк, но отлично разбирах накъде бие. Цитираше член 921, алинея 141. Повечето хора знаят наизуст Клетвата за вярност, Ейб Соколов обаче е предпочел да назубри законите, свързани със смъртни присъди.
— Знам. Искаш дванайсет подбрани съдебни заседатели, а не само шестима.
— Правилно. И съм поръчал да му подготвят електрическия стол.
Ейб Соколов искаше да се изпотя. И аз наистина се изпотих. Но същевременно разсъждавах. Обвинението беше спретнато, опаковано и вързано с панделка. Само че нещо липсваше. Същото, което не можехме да разберем двамата с Чарли Ригс: как е възможно Роджър — или който и да било — да убие Филип Кориган, след като смъртта е причинена от спонтанно разкъсване на аортата?
Но ако бях прав, ако никой не бе убил Филип Кориган, то защо Мелани толкова се стараеше да натопи Роджър? Пълна безсмислица. Нямаше друга причина да го прави, освен за да прикрие собствените си следи. А ако съпругът й бе починал от естествена смърт, значи нямаше какво да се крие.