Един наивник на средна възраст
Шрифт:
Изваждам одеялото и го постилам. Сетне пак поглеждам часовника си. Мери се разполага на одеялото в сянката под дърветата и отново потъва в апатията си. Не знам дали би седяла в такава апатия, ако й кажех какво се е случило преди три вечери на това същото място, дето седим, и кои точно са били героите.
Откъм шосето, което е скрито за погледите ни, понякога се чува далечен шум на прелитаща кола. Но аз следя за друг шум, додето най-сетне улавям бръмченето на мотоциклета откъм обратната посока.
Бръмченето се засилва, мотоциклетът изскача зад далечния храсталак и аз с облекчение установявам, че на него седят двама души. Минута по-късно чорлавият заковава окаляното си превозно средство на два метра от колата. Младежът, който слиза заедно с него от мотора, е наистина хубав момък, малко по-висок от необходимото, с някак безизразно лице, но с умен поглед.
— Прати го да седне там — казвам на чорлавия.
Онзи разменя няколко думи с приятеля си и Боян тръгва към дърветата, дето се е разположила секретарката ми. По лицето на Мери се появява нещо като усмивка и тя прави знак на младежа да седне до нея.
— Ти ела тук да прегледаме тоя мотор — казвам и вдигам капака на колата.
— Не разбирам нищо от коли.
— И аз не разбирам, но ще се правим, че разбираме. Не е изключено някой да надзърне насам.
Така че ние се движим около вдигнатия капак и пушим, обаче аз гледам не към мотора, а към околния пейзаж и в гърдите ми е малко напрегнато. Защото от мига, в който Боян е въведен в комбинацията, тя неизбежно става уязвима.
Най-опасният момент. Моментът на връзката. Когато нещо се проваля, то обикновено се проваля тъкмо в тоя момент. Затова така съм обмислил операцията, че пряката връзка да бъде еднократна.
От време на време поглеждам бегло и към ония двамата под дърветата. Разговорът би трябвало да приключи възможно по-бързо, без, разбира се, това да става в ущърб на необходимите разяснения. Но когато един разговор се води от жена, той никога не може да приключи бързо. Надявам се поне, че не е почнала да му разказва биографията си.
— С моя човек всичко е наред — успокоява ме чорлавият, като улавя погледа ми. — Ако е нужно, и в огъня ще влезе за вас.
— Излишно е да влиза в огъня — промърморвам. — На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.
— Той има достатъчно акъл… И е като гроб… — продължава момъкът да хвали приятеля си, като че продава кон. — А вие носите ли моя пай, или ще трябва да идвам в посолството?
— Казах ти, че вече няма да идваш в посолството. Нито ще се обаждаш по телефона. Ако се наложи, ние ще те търсим. Колкото за пая ти…
Отварям колата, вадя от джоба на шлифера си опаковка морфин и му я подавам.
По силата на едно съвпадение тъкмо в тая минута Мери бърка в чантата си и повтаря жеста ми.
Малко по-късно двамата издимяват с мотоциклета натам, отдето са дошли.
Спускам капака на мотора, прибирам одеялото и ние на свой ред потегляме, само че в посока към шосето.
— Сега искам да ми разкажете… не да разкажете, а да цитирате точно дума по дума целия разговор — произнасям, когато най-сетне се озоваваме в кабинета ми.
— Дайте ми най-първо една чаша и нещо вътре в нея — отвръща Мери, като противно на обичая си не сяда на стола до бюрото, а се тръшва в креслото за гости.
— Знаете, че не държа тук питиета… Впрочем, оттатък май че има нещо, оставено ми в наследство.
Влизам в моята съкровищница — килера — и откривам една още непреполовена каса с бутилки коняк.
— Съжалявам, че не мога да ви предложа вашето любимо питие, но ако сте готова да се задоволите с малко „Мартел“…
— Без значение — промърморва секретарката.
Тя отпива две едри глътки от щедро напълнената чаша и запалва цигара:
— Обясних му целия план… Повтори точно всички подробности… Изглежда схватлив.
— Оценките — после — казвам. — А сега, моля ви, предайте ми разговора от началото до последната фраза.
— Включително и глупостите?
— Тъкмо така: включително и глупостите.
Тя поема още две глътки коняк, сетне се обляга на креслото и по навик кръстосва бедра, но сега аз пет пари не давам за бедрата й и за всичко останало и вниманието ми е насочено изцяло към операцията.
— Попитах го: „Вие сте Боян?“
„А вие коя сте? Тая, дето държи ключовете на съкровището?“ — запитва той.
„Ще дойде ред и до съкровището — рекох. — Седнете.“
А той така се излегна, че почти ми обърна гръб.
„Сменете позата, ако обичате — му казвам. — Така не мога да ви виждам.“
„А защо е нужно да ме виждате?“
„Защото — викам — очите обикновено говорят повече от гласа. Не намирате ли?“
Той не отговори, но смени позата.
„При разговора, който има да водим, пълната искреност е задължително условие и за двете страни“ — опитах се да му внуша.
А той: „Мислех — вика, — че става дума за нещо като сделка, а не за любовни признания.“
„Става дума за нещо съдбоносно — обяснявам му. — За нещо, което може да промени в щастлива посока целия ви по-нататъшен живот… Съкровището, както вие го наричате, ще се изразходва бързо и след това ще са нужни нови дози, а след туй ще имате пак нужда от други дози и изобщо кризите ще следват безкрай… Докато ние ви предлагаме решителния и окончателен изход“.
„Бягство в западна посока?“
„Стига да желаете“ — казвам.
„По кой начин?“ — вика.
„Трябваше да запитате най-първо: срещу какво?“