Един наивник на средна възраст
Шрифт:
Сетне се запътвам към мокрия бюфет, понеже устата ми е пресъхнала от приказки. Проправям си път между средната по гъстота навалица, вземам една чаша уиски и щедро и допълвам с газирана вода.
— Както винаги, умерен в удоволствията — чувам зад гърба си мелодичния женски глас.
Обръщам се, за да се озова лице в лице с очарователната госпожа Адамс.
— Бих ли могъл да предложа нещо и на вас?
— Предложете ми същото.
Изпълнявам нареждането и забелязвам:
— Не виждам съпруга ви…
— Наложи му се да замине днес по обед. Някаква международна журналистическа конференция или нещо от тоя род във Варна. Горкият… Ще трябва да скучае цели три дни… Поне да беше настъпил вече летният сезон…
Улавям подхвърлената небрежно тема и ние бъбрем известно време за скуката на дипломатическата професия и за скуката на тоя град, дето сме осъдени да работим и дето няма нито оживен нощен живот, нито мюзикхоли, нито дори терени за голф. Аз лично никога не съм играл голф, нито съм имал време да скучая през последните месеци, но успявам тъй да се нагодя към симпатиите и антипатиите на дамата, че тя бързо открива у мене сродна душа.
Тя е доста по-млада и доста по-красива или най-малкото по-ефектна от Мери, а най-важното, значително по-миниатюрна и прилягаща тъкмо на моя вкус. За жалост, туй, което най-много приляга на тебе, обикновено принадлежи на друг. Но това не пречи да бъбрем за всевъзможни дреболии и най-вече за общите си познати:
— Вашият Бенет и този път е сам — установява госпожа Адамс, зърнала наблизо високата фигура на помощника ми. — Интересно защо никога не води жена си по приеми.
— Тя не е за показване.
Констатацията не е израз на злоба, а на стремеж за точност. Мисис Бенет може би излъчва достойнство, изправена пред кухненската печка или пералната машина, но изглежда просто невъзможна, когато се явява в хола си, пременена в някаква лазурна коктейлна рокля, сякаш взета назаем от съседката. Дамата навярно си въобразява, че лазурът отлично подхожда на нейното тухлено-червено лице и на разголените й тухлено-червени ръце. Но Бенет, който има по-трезв поглед за нещата, отлично съзнава, че жена му, както и да се дегизира, винаги ще прилича на перачка от дълбоката провинция.
— Всъщност, добавям, жената на съветника също не е за показване, само че той е твърде глупав, за да го разбере.
— Вие ставате зъл — забелязва с усмивка дамата. — Съветничката е чудесен човек… А госпожа Бенет приготвя такива вкусни закуски…
— Не споря. За жалост, мъжът не търси у жената човечност, нито кулинарни способности. Една жена като вас може да привлече всекиго и без да му обещава закуски…
— А! Вие сте могли да правите и комплименти! — възклицава дамата с израз на приятна изненада. А после се сеща: — Мисля, че трябва да си тръгвам.
— В такъв случай позволете да ви придружа.
— Позволявам. С риск вашият Бенет още утре да пусне клюката.
— Материалът е съвсем нищожен, за да роди клюка — успокоявам я.
— Но Бенет може да го понадуе — подхвърля тя, като се отправяме към гардероба.
— Бенет е абсолютно лишен от въображение — продължавам да я успокоявам.
— Да, вижда ми се доста тъп. Изобщо трябва да ви призная, че вашият помощник никак не ми е симпатичен, въпреки че ми дава широки възможности да го обирам на покер.
— Достатъчно е аз да съм ви симпатичен — промърморвам, като й подавам галантно мантото.
Тя само ми хвърля един бърз поглед и тоя поглед ми напомня оня първи бърз поглед, придружен от фразата „хитро се изплъзнахте“ преди немного дни на един също такъв прием. И решавам изведнъж, че тоя път няма да допусна изплъзване от ничия страна.
— За жалост, аз дойдох пеша — съобщавам, когато излизаме.
— Не се безпокойте, аз съм с кола. Ето, насам…
— Не знаех, че имате алфа-ромео — промърморвам, когато стигаме до колата, гарирана в съседната улица. — Никога не съм карал подобен модел.
— Можете да опитате — предлага дамата, като ми предоставя мястото на кормилото.
„В такъв случай ще доведем опита докрай“, казвам си. Това, разбира се, е глупост и детинщина, защото въпреки навика ми да отгатвам положението по съвсем дребни неща, не е чудно госпожа Адамс просто да си играе с мене и да ме подвежда и изобщо да ме докара до ситуацията на един грандиозен скандал, който ще постави кръста на кариерата ми, преди дори да съм успял да реализирам оная, другата и единствено съществена операция.
Това е глупост и детинщина, но щом действуваш постоянно под диктовката на разума, идва момент, когато дълго спотаяваното безразсъдство ненадейно избухва и взима връх, и сега аз съм жертва тъкмо на такъв момент и си казвам, че ще опитам да я сваля тая очарователна женичка, каквото и да става, да я сваля не защото не мога да дишам без нея, а защото това ще бъде добро отмъщение спрямо нейния благороден, интересен, елегантен и не знам какъв си съпруг.
— Какво ще кажете за една лека вечеря там, при онова езеро — казвам небрежно, когато излизаме на шосето.
— Вие сте твърде непредпазлив, господин Томас — поклаща неодобрително глава дамата. — Това никак не подхожда на професията ви. Ресторантът в Панчарево е твърде оживен и не е изключено да ни видят…
— Тогава, една малка разходка.
— Ако обещаете да се държите прилично.
— Строго прилично! — потвърждавам и натискам газта.
Няколко километра по-нататък свивам напосоки в един тесен страничен път, намалявам скоростта и спирам сред усамотено място с две-три дървета и малко храсталак наоколо.