Един наивник на средна възраст

Райнов Богомил Николаев

— За кое по-точно?

— За силата на красотата…

— Ето че минахме от животинския свят към растителния — въздъхвам мъченически и притварям очи. — Когато изчерпите и минералния, обадете ми се.

— Добре, ще престана да ви отегчавам, но само след като ми дадете едно последно пояснение.

— Ако наистина ще е последно…

Мери отпива малко уиски и запитва:

— По кой начин човек става силен?

— Добре би било, ако можех да ви отговоря така лесно, както лесно вие питате… Начините, знаете,

са толкова много…

— Аз ви питам за вашия начин.

„Мерси за комплимента — казвам на ума си. — Значи, ти ме смяташ за силен човек“, но, разбира се, произнасям друго:

— Моят начин едва ли ще ви бъде от полза. Човек, който изпитва чувство на самота, никога не може да бъде силен.

* * *

Ние сме прекарали известно време в леглото, обаче Мери противно на обичая си още не е заспала и това е досадно за мене, понеже тая жена, в случай че не спи, непременно говори.

— Сетих се отново за тая ваша история със златното колие — чувам гласа й, додето си давам вид, че задрямвам. — И си мисля…

— Мислете си по-добре наум — мърморя, като се обръщам на другата страна.

— Но аз имам нужда от вашата помощ, Хенри!

Тя е седнала в леглото, облегнала се е на високите възглавници и пуши спокойно и съсредоточено, сякаш е решила да прекара в това занимание цялата нощ.

— Вие ми обещахте да сложите край на тоя спорт, поне за настоящата вечер.

— Обаче вие не ми отговорихте на въпроса. Затуй поне сега отговорете…

Мълча и наново давам вид, че задрямвам, обаче тя взима мълчанието ми за знак на съгласие и пак започва:

— Понеже стана дума за злато, вярно ли е, че сте дали на оня черен генерал цяла чанта злато малко преди да го убият?

— Това пък откъде изскочи? — запитвам и отварям очи.

— „Мълва се носи“, както пишеше в латинската читанка.

— Навярно мълвата и този път идва от Адамс.

— Не знам откъде идва.

— Стига с тоя черен генерал — промърморвам. — Вие тук всички така се интересувате от него, като че ви е вуйчо.

— И все пак вярно ли е това за златото?

— Вярно е! — отсичам ненадейно. — Колкото и да ви звучи невероятно, вярно е! Връчих му цяла чанта злато, точно за сто и петдесет хиляди!

Смятам, че съм й запушил устата. Но Мери е неуморима.

— А бихте ли му връчили чантата, ако знаехте, че половин час по-късно ще го убият?

Тя почва да играе на следовател, тая дама с разголения бюст, но аз нямам никакво намерение да влизам в играта й.

— Вие, изглежда, не допускате, че у мене може да има и нещо като морал — подхвърлям.

— Защо да не допускам? — вдига вежди секретарката. — Питам се просто дали моралът ви би могъл да устои на един натиск от сто и петдесет хиляди долара.

* * *

— При Бенет е дошъл някакъв човек за някакво си наследство — обявява Мери.

Но сега тя е облечена в дискретен сив костюм и лицето й е самото целомъдрие, защото сме на следната заран и действието се развива в моя кабинет.

— Добре, нека ми го прати — нареждам.

И преди секретарката да излезе, подхвърлям кисело:

— Искам да видя на какъв доларов натиск може да устои моралът му.

Няколко минути по-късно пристига и „наследникът“, изискано облечен мъж на средна възраст, от тия, дето се парфюмират леко с одеколон за бръснене, носят обезателно бяла копринена кърпичка в малкото джобче на сакото и държат ноктите си в добър вид.

Поканвам го да седне и запитвам с участие как вървят работите му, като че ли от заранта насам си блъскам главата тъкмо върху тоя въпрос.

— По-добре от необходимото — усмихва се приятно гостът. — Отпърво човек се грижи да развие клиентела, а когато я развие, разбира, че е станал неин роб.

— Вашият покоен вуйчо също е бил зъболекар, нали?

Той кима утвърдително.

— И ако се съди по наследството му, също е имал добра клиентела — добавям небрежно. — Мислите ли, че вие бихте могли да спечелите тук такава сума, каквато е натрупал у нас вашият вуйчо?

— Изключено е — отвръща без колебание гостът…

— Да, ние сме страна, в която способните и работливи хора печелят добре — обобщавам доволно.

— Не забравяйте, че нещата много зависят от това, чия гледна точка ще възприемете: дали тая на зъболекаря, или оная на човека, който си лекува зъбите — усмихва се непознатият.

— Да, разбира се. Но сега ние с вас имаме да решаваме друг проблем — напомням, тъй като съм пуснал встъпителните реплики само колкото да опипам терена.

Придавам си служебен вид и обяснявам сухо:

— Работите около това ваше наследство наистина са доста оплетени и не биха могли да се решат без вашето присъствие на място и… и без нашата интервенция във ваша полза, естествено…

— Искате да кажете, че в последна сметка всичко зависи от вас? — запитва обнадежден посетителят.

— От нас или от вас, това, както сам забелязахте преди малко, е само въпрос на гледна точка.

— В какъв смисъл?

— В най-обичайния: ние ще ви направим тая услуга, ако вие ни направите друга услуга.

— Аз минавам, общо взето, за услужлив човек — забелязва обещаващо гостът. — Но все пак имайте предвид, че не ми давате хонорар, а едно наследство, което по право ми принадлежи.

И той отново се усмихва с приятната си усмивка.

— Това е също едно обстоятелство, изглеждащо различно при различни гледни точки — отвръщам. — Вуйчо ви е спечелил състоянието си там, у нас. Сумите са му дадени от наши граждани.

— Но те му са дадени срещу неговия труд и следователно са станали негови.