Един наивник на средна възраст
Шрифт:
— Шегувате се — промърморва шофьорът.
Обаче той несъзнателно е забавил ход, сякаш за да има възможност по-добре да следи думите ми, и аз отбелязвам нова точка в своя полза.
— Аз никога не се шегувам, когато говоря за такива неща. Вие също може да не ми повярвате, но ще ви кажа, че за мене сигурността и спокойствието на хората, с които работя, са по-важни от собствената ми сигурност.
— А каква полза ще имате вие от това, че ще ходя в „София“ и ще пия кафе?
— Не бързайте, ще стигнем и дотам. В „София“ се отбива редовно едно младо същество, което специално ме интересува. И ще поясня, че интересът ми е съвсем личен, дори ще кажа направо: сантиментален. Впрочем, когато ви покажа снимката на това същество, надявам се и сам ще разберете, че тоя мой интерес е напълно оправдан. Само че вие трябва да разберете и нещо друго: за нас тук една връзка с жена представлява доста деликатна история, особено ако жената е от тия, дето могат да ти сервират всякакви изненади. Тъкмо затуй, преди да стигна до връзката, бих искал да имам известни сведения…
— А откъде ще ги получа аз тия сведения? — прекъсва ме Андрей, който вече е изцяло погълнат от разговора.
— Ще ги получите от двете си очи, момчето ми! Не искам от вас да ми казвате нищо повече от онова, което сте видели: с кого се среща младата дама, как се държи, изобщо дреболии от тоя род.
— Вечната песен, господин Томас! — опомня се шофьорът. — Почваме с дреболии, за да минем бързо към нещо по-сериозно.
— По-сериозно няма да има, повярвайте ми.
— Тая игра не се играе на доверие.
— Не споря. Само че аз не ви ангажирам с нищо, освен дето ще ви платя пет-шест хиляди.
— Колко? — пита Андрей, за да ми даде възможност да реализирам още една точка.
— Казвам пет-шест хиляди напосоки. Но ако информацията бъде по-продължителна, тогава и хонорарът ви ще се увеличи. А ако ви поискам някаква по-друга услуга, какво ви пречи да откажете?
— Това, че ще ме наклеветите — отвръща шофьорът. — И добавя: — Влизаме във Владая.
— Продължавайте нататък. Разходката ни е съвсем безцелна. Да. Та докъде бяхме стигнали?
— Ще ме наклеветите, казах.
— Задето сте ми давали сведения за някакво момиче? Хайде де, не ставайте дете! За такова нещо никой никого не е обесил.
Андрей мълчи. Но пресметливият израз на лицето му говори, че вече обмисля напрегнато предложението ми. Аз обаче нямам никакво намерение да ускорявам неуместно натиска. И преди да му покажа снимката, внимателно ще наблюдавам поведението му, пряко или чрез други лица. Защото една любовна история е нещо крайно деликатно. Засега достатъчно е, че рундът приключва изцяло в моя полза.
Вече сме задминали селото.
Отпускам се отново на седалката и отправям поглед към зелените хълмове наоколо.
— Какъв прекрасен ден, не намирате ли? — произнасям почти с умиление.
— Ден като ден — отвръща разсеяно Андрей.
— Не, не сте прав. Погледнете! — И аз правя лек жест към зелените хълмове пред нас. — Ден на пролет, момчето ми… Ден на любов… — И сякаш засрамен от ненадейната си размекнатост, добавям: — Всъщност аз съм един ужасно сантиментален тип…
ШЕСТА ГЛАВА
Липсва ми възловият елемент, с който да направя спойката. По-точно казано, аз имам подръка два-три възможни елемента, но не се решавам да спра избора си на нито един от тях. Защото, както се изразява моят помощник, „ако някой не е разкрит, питаш се, защо не е разкрит“.
Изобщо питам се по много неща. Питам се по всички възможни неща. Шансът, който лежи в ръцете ми, е рядък и едва ли ще се повтори и това е единствената ми възможност да изплувам и затуй нямам никакво намерение да избързвам.
Додето един ден Бенет надзърта в кабинета ми и съобщава:
— Птицата, за която ви споменах, е долу. Да ви я пратя ли?
— Смятате ли, че ще можем да я уловим?
— Защо не! Стига да не сте гнуслив — отвръща загадъчно помощникът ми.
Смисълът на тия думи ми се изяснява след няколко минути, щом птицата каца в кабинета. Новодошлият наистина има невероятно кирлив вид. Това е висок младеж, с дълги, мазни от нечистота коси, с рошава леко ръждива брада, изтрито кожено яке, разкопчана върху косматите гърди риза, тесни окъсани панталони с формата на кюнци и боси крака. Единственият белег на цивилизованост у тая персона е провисената на рамото китара.
— Пожелали сте да ме видите — произнася самоуверено младежът, като заставя в нехайна поза сред кабинета.
— Ако знаех какъв е видът ви, едва ли бих проявил подобно желание — признавам. — Бих ви посъветвал най-първо да се изкъпете, а после да ходите по учрежденията.
— Не считам съвета ви за меродавен — отвръща високомерно чорлавият. — Вие, доколкото знам, сте съветник по културните въпроси, а не по хигиената.
— Да, но аз мога да мина от съвети и към действия, ако не се държите по-скромно, млада маймуно! — произнасям, без впрочем да повишавам тона.
— Разбрано, само не се сърдете — омеква младежът. — Искате ли да ви изсвиря нещо?
— Тук в тоя кабинет само аз свиря. Седнете! И то по възможност на онзи, нетапицирания стол.
Посочвам стола до бюрото и гостът покорно сяда.
— Вие, ако не се лъжа, вече трети път идвате в България. Защо?
— Много просто: майка ми е българка.
— Ах, тия смесени бракове!… — промърморвам сякаш на себе си.
Натискам копчето на миниатюрното магнитофонче-заглушител и в стаята се разнася детската песничка. Всъщност ние имаме в посолството по-надежден и постоянно действуващ заглушител, основан на простия, но изпитан принцип на течащата вода. Но в тоя миг аз нарочно пускам музикалния заглушител, за да респектирам чорлавия и да му покажа, че разговорът навлиза в сериозна фаза. Ефектът обаче е съвсем неочакван.
— И вие наричате това свирене? — възклицава презрително младежът, едва изтърпял първите тактове на мелодията.
Неспособен да сдържа повече творческия си порив, той скача и заблъсква оглушително струните на китарата, като се кълчи неистово с цяло тяло и издава дрезгави крясъци, додето най-сетне не издържам, навеждам се над бюрото и изревавам:
— Стига!
Младежът замръзва на мястото си точно тъй ненадейно, както е скочил преди малко.
— Били ли сте в казармата? — питам вече съвсем грубо.