Един наивник на средна възраст
Шрифт:
Аз не съм оптимист като Адамс, нито песимист като Мери, защото и едното, и другото е глупаво. Аз съм изчислителна машина. А в изчислителните машини не се залагат настроения. И с капацитета си на изчислителна машина съм преценил, че сега засега, а може би и за твърде дълъг период Борис Раев е единственото, което може да надхвърли евентуалните дребни успехи, едничкият сериозен шанс за изплуване, за реабилитация, а може би и за триумф. И затова обмислям грижливо всички възможни комбинации и обработвам грижливо всяка една от тях, макар
Информацията е недостатъчна, но днес сме на прием в едно приятелско посолство и може би интимната обстановка ще ми позволи да задоволя жаждата си за знания. Тази жажда за знания, която открай време движи света напред и която е причина за всичките му катастрофи.
Приемът започва точно в шест и аз се явявам в полупразните още салони само няколко минути по-късно, защото искам да избягна навалицата и да разменя две думи с един колега от въпросното посолство.
— Най-добре е да минете веднага оттатък — съветва ме полугласно колегата, след като се ръкуваме. — А щом вашият човек дойде, аз ще ви го доведа.
Изпълнявам съвета и влизам подир водача си в един коридор, а оттам в някаква стая, служеща вероятно в служебно време за приемна.
— Никой няма да ви безпокои, но за всеки случай може да дръпнете резето на вратата — обяснява любезният домакин и изчезва.
Не съм допушил още цигарата си, когато в стаята влиза моят познат Савов. Дръпвам резето и поканвам новодошлия да си почине. Сетне сядам срещу него, вадя небрежно магнетофончето-заглушител и пускам за настроение гальовната мелодия.
— Мисля, че успях да науча всичко, което би могло да се научи по обичаен път — заявява Савов. — Така че ще ви моля с това да приключим.
— Без предварителни условия — казвам. — Говорете!
— Той наистина вече не е в Плановата комисия. Преместил се е преди няколко месеца в другия институт и работи по линия на СИВ. Една втора промяна, за която не знаех — разведен е. Разведен е още преди две години и живее във вилата с дъщеря си, защото апартаментът е на жена му, която вече е избързала да се омъжи повторно. Вън от това в привичките му няма никакви особени промени, а аз вече ви разказах що за човек е. От къщи — на работа и от работа — в къщи. Със старите си приятели общува почти колкото и с мене. Връзките му са главно служебни. Учуди се, когато го посетих, но учудването му се разсея, щом разбра, че идвам за ходатайство. За сметка на това недоволството му нарасна.
Савов продължава още известно време в тоя дух, като ми сервира доста излишни неща и тук-там нещо интересно. Изслушвам го търпеливо до края, след което минавам към въпросите. А това не е много лесно, защото трябва да науча подробностите, които ме интересуват по такъв начин, та Савов дори да не се досети, че специално се интересувам от тях. Дребни подробности, като например работи ли Раев у дома си над служебни книжа, къде се намира споменатата вила, какво е разположението на помещенията и какво е разписанието на нейния собственик.
— Добре — въздъхвам, след като играта на въпроси и отговори приключва — Информацията ви е доста мършава, но няма повече да ви безпокоя.
— Надявам се, че ще удържите на думата си — подхвърля Савов и става.
— Бъдете сигурен. Стига, разбира се, и вие да удържите на вашата. Ние с вас никога не сме се виждали и никога не сме се познавали.
— Не съм самоубиец, не бойте се — отвръща гостът и напуска стаята.
Изчаквам да мине половин цигара време и на свой ред се измъквам, минавам според указанията в съседния коридор и влизам в салоните с баналния вид на човек, който е отскочил до тоалетната.
Впрочем сборището в тая минута е вече тъй оживено, та никой изобщо не забелязва появата ми. Навалицата, както винаги в подобни случаи, е съсредоточена главно около масите със закуски. Хората, струпани там, са крайно обременени поради непосилната задача да дъвчат, да пият и да бъбрят в едно и също време. Всичко това е, разбира се, кощунство срещу добрия тон, обаче известно е, че хората на добрия тон не са задължени да спазват добрия тон. Не стига, че са го измислили, ами пък и ще се измъчват да го спазват.
Сравнително по-малка е навалицата край мокрия бюфет и аз използувам това обстоятелство, за да си сервирам една чаша с повече сода и по-малко уиски.
— Вие сте наистина твърде сдържана натура — чувам близо до ухото си приятен женски глас.
Почти изтръпвам вътрешно при звука на тоя мек глас, защото тъкмо при същите обстоятелства бе станало запознаването ми с Елен. За жалост или за щастие, в случая няма подобна опасност. Дамата зад гърба ми се оказва прелестната госпожа Адамс, придружена от съпруга си.
— С какво мога да ви услужа? — питам отзивчиво, тъй като съм по-близо до бюфета.
— Ами вземете и за нас по едно от същото, драги, само че с по-малко вода — отвръща с обичайната си веселост Адамс.
След малко ние се уединяваме в един ъгъл, за да се освежим с леденото питие.
— Във всичко ли сте така сдържан, господин Томас? — продължава закачката си очарователната съпруга на колегата ми.
— Затруднен съм да отговоря — казвам, — защото, каквото и да отговоря, ще прозвучи като самохвалство.
Тя ми хвърля един бърз поглед, засмива се и заключава:
— Хитро се изплъзнахте.
А съпругът й, който по време на тия глупави реплики шари с очи наоколо, забелязва:
— Капиталистическо посолство, както се изразяват тук… А вижте колко народ!
— В бройката няма нищо необичайно — промърморвам.
— Защото още не сте присъствували на прием в нашето собствено посолство. При нас гостите се свеждат до пет-шест официални лица от среден ранг и още толкова търговци, ако не броим представителите на другите легации, с които ни е омръзнало да се срещаме по всеки прием.