Един наивник на средна възраст
Шрифт:
— Жалко.
— Жалко, наистина. И това е още един малък факт, който следва да прибавите към изводите на оня наш първи разговор.
Подир което с помощта на очарователната госпожа Адамс ние минаваме на по-забавни теми и по-точно на текущите сплетни в посолството. Изобщо компанията е приятна, тъй като госпожата има чудесен бюст, върху който умореният от околната суетня поглед от време на време може да си почива, а господинът е любезен и духовит. И все пак аз продължавам да изпитвам някаква глуха ненавист към този човек, защото знам, че ме одумва със същата лекота, с която одумва и другите, защото помня, че тъкмо той пусна първата клюка по мой адрес и че нему дължа скарването с Елен, защото отгатвам, че зад външната му приветливост към мене се крие презрение заради професията ми, заради низшия ми произход. Безличното и органично презрение на господаря към слугата.
Това, че сме в края на април, едва ли може да се отгатне по разкошния изглед, откриващ се от прозореца на моя кабинет. Вероятно и Бенет стига до същото заключение, защото, след като известно време е съзерцавал порутената мазилка на калкана, решава да се отдалечи от тоя наблюдателен пункт и да щръкне над бюрото ми.
— Седнете, драги, не се преуморявайте — промърморвам, понеже не обичам да ми стърчат над главата.
Той сяда покорно, докато аз продължавам да проучвам поредната сводка за лицата, които са пристигнали или чакат визи, за да заминат.
— Този тук, дето иска да отпътува, за да получи наследство, може би представлява известен интерес. Пратете ми го, когато се появи.
Връщам списъка на Бенет и запитвам:
— Спомняте ли си двете задачи, за които стана дума преди време: уточняване на обекта и намиране пътя към него. Е, добре: едната е вече изпълнена — лицето е налице. Колкото до втората, разчитам на вашата помощ.
— Лесно е да се каже — отвръща кисело Бенет. — Агентурата ни е почти разнебитена. А ако някой не е разкрит, питаш се: защо не е разкрит?
Той ме поглежда с откровено отегчение и изтърсва:
— Мразя да работя в такава страна, казвам ви! Бил съм при по-тежки условия в Южна Америка и отново с радост бих заминал в някоя от тия републики, дето всеки миг могат да те отвлекат или да те очистят. Изобщо на всичко съм готов, повярвайте ми, само да не агонизирам повече тук…
— Вие агонизирате?
— А вие какво, блаженствувате ли? Най-първо те поставят целия в гипс, а после ти казват: „А да видим сега как си в танците!“
— Има нещо вярно в думите ви — кимам. — Но нека не се отклоняваме в сантиментални излияния. Нека се условим по-добре, че аз ще ви обясня как съм решил първата задача, а вие ще ми обясните как смятате да решим втората. И така, обектът е Борис Раев.
Вадя от чекмеджето неголяма любителска снимка и я подхвърлям на помощника си.
— Физиономията ми е непозната — установява Бенет, докато разглежда снимката. — Но името, разбира се, ми е известно.
— В такъв случай, вярвам, ви е известен и постът му… а също и това, че държи в ръцете си тъкмо някои от документите, които специално ни интересуват.
— Това не е трудно да се отгатне. Друго какво?
— Другото също е важно: той работи над редица документи и у дома си, или поне над свои бележки и извадки от документи. Изобщо в дадени дни във вилата му се намират частички от това, което ни интересува. А частичките, както знаете, могат да дадат представа и за цялото.
— Наистина интересна подробност — признава Бенет.
Той отпуска клепачи и добива онова малко сънливо изражение, което у него говори за дълбок размисъл.
— Не питам за явните му пороци, защото човек с неговия пост няма право на явни пороци. Но кои са скритите? Пие тайно? Сънува млади момичета в безсрамни пози?
— Не знам какво сънува, обаче излишно е да търсите по тая линия.
— Болнаво амбициозен? Користолюбив?
— Оставете, драги! Не си изтощавайте напразно мозъка. Всъщност Раев лично изобщо не влиза в сметките ми.
— Тогава за какъв „обект“ ми говорите? — изръмжава намусено Бенет. — Или планирате някой обир на вилата?
— Не планирам подобни глупости. Макар че догадката ви не е съвсем далеч от истината…
Работният ден е минал и поредният урок също е минал, и аз си почивам и от двете тия тягости, вдигнал крака на бюрото и полуизлегнат на стола. Очите ми разсеяно наблюдават златното дамско колие, което се премята в ръката ми, но умът ми е другаде.
Ненадейно в кабинета изниква Мери с познатия си похват да чука едновременно с влизането.
— Днес е вашият ден — напомня тя. Сетне забелязва колието и възкликва с престорено умиление: — А, вие сте ми приготвил подарък!
— Уви, служебен реквизит — осведомявам я, като продължавам да си играя с бижуто. — Бях го приготвил за моята любима учителка по български или по-скоро за нейната дъщеря, която е пред абитуриентски бал.
— Но в последния момент ви се досвидя да го дадете.
— Не познахте. Предложих го, а тя отказа. Представяте ли си?
— Да, представям си отлично идиотското ви положение. Мислех ви за по-предпазлив и по-тактичен, шефе.
— Но слушайте, аз на няколко пъти вече й подарявам книги и тя ги приема. На всичко отгоре оня ден сама заговори за каприза на дъщеря си и за огорчението си, че не можела да й угоди. „Тия деца не знаят какво искат — вика — Откъде мога да й намеря златен синджир с пендара.“ А за какво една жена ще седне да се вайка пред мене по такъв въпрос, ако не, за да ми намекне, че очаква помощта ми?
— Така става, когато винаги търсите зад думите на хората скрити подбуди…
— И на всичко отгоре ми разигра поза на превъзходство! „Не съм свикнала — вика — да получавам бижута… И съм твърде възрастна, за да променям привичките си!“
— Да, представям си идиотското ви положение — повтаря Мери.
— Не моето положение е идиотско, а нейното. Фанатици… Хора без усет за реалната стойност на нещата…
— Тая стойност за различните хора може да бъде различна.
— Извинете, но курсът на златото по целия свят е еднакъв. И доколкото знам, не се е изменил в последно време.