Гангстерски рап

Кларксън Джон

— Ей, аз вече ти дадох много изгодна информация — каза Импелитери. — Ти разбра, че скоро в Браунсвил ще възникне дефицит. Искаш ли да го запълниш? Пари има в тази работа.

— В Браунсвил винаги е имало дефицит. Единственият въпрос е колко. Значи сега нещата ще бъдат прецакани за известно време. Аз не правя пазарни прогнози, миличък. Просто си върша работите. И щом казваш, че с тези типове Сините тапи е свършено, колко ще отведат със себе си? Първите, които се намърдат, правят големия удар, миличък. Никога не мисля в дългосрочен

план. Маняна е това, което ме притеснява.

— Точно. Но трябва да решиш днес. Е, и какво ще бъде, Марго?

— Каква е играта? Все едно че не знам?

— Добре, значи ще накараме тези хлебарки да изпълзят, аз поне така си мислех, все едно че правим продажби. Нещо достатъчно добро, за да измъкне тази измет на бял свят, но не прекалено голямо, че да направи някого подозрителен.

— Чакай малко, искаш да продам боклука си за по-малко?

— Да бе.

— А, в това нещо пари не губя. Бюджетът ми не позволява да губя парите си по когото и да е. Нито по теб, нито по самия шеф на детективите, нито по никого, миличък!

— Че кой ти казва да губиш пари? Аз ще ти покрия разликата. Предложи ми най-добрата си цена на едро и ще ти покрия няколко стотачки, за да стане офертата привлекателна. Няма да загубиш нищо.

— Да изгубиш клиенти е все едно да изгубиш пари, миличък.

— Ей, Марго, нищо не е безплатно на тоя свят, а? Това е за непечелившите организации, нали? Тук трябва да инвестираш нещо.

— Каква ще е тази инвестиция?

— Ти кажи. Колко позиции ще продадеш с намаление, за да им привлечем вниманието? Тази банда скоро ще се разпадне. Някои от тях ще се отцепят, за да си потърсят нов снабдител. Ако продаваш на добра цена, докато търсят, сами ще дойдат при теб.

Марго присви устни и се намръщи, докато изчисляваше наум.

— Добре. Може би тук има достатъчно и за мен, за да се прецакам малко в цената. Да си създам малко нови връзки. Да предложиш добри цени в лоши времена не е лоша идея, знаеш ли?

Импелитери се обърна към Спърлинг.

— Видя ли бе, човек? Затова я наричат Кило Кралицата, разбира си от бизнеса.

— Не се ебавай с мен, Антъни. Бизнесът си е моя работа. Ако се мина, ще те глобя с няколко стотачки. Така добре ли е, миличък?

— Чудесно. Значи се разбрахме.

— По какво обаче да позная „кой кой е“ в твоя хит парад?

Импелитери плъзна снимките на бюрото на Марго.

— Това са имената и физиономиите, които търся. Обади ми се, когато сметнеш, че си се свързала с някой от тези типчета. Аз ще цъфна тук много бързо и ще се погрижа за тях.

— Не искам да се погрижваш за когото и да е на две карета околовръст работното ми място, разбрано ли е?

— Разбрано.

— И това нещо става за не повече от седмица.

— Ей, мен не ме интересува нищо, което би продължило дори толкова.

— Добре. Влизам. — Марго се засмя, разкривайки комплект блестящи бели зъби,

които изглеждаха прекалено съвършени, за да бъдат истински. — Да го подпечатаме с целувчица, миличък?

— Благодаря, Марго, няма нужда, вярвам ти.

— Хайде де.

— Ей, не смей дори да се ръкуваш с мен.

— Много си бъзлив бе, грубиян такъв.

— Адски си права.

— Добре, Мистър Трепач на кримита, сега припкай с твоя мълчалив приятел. Аз ще пусна приказката…

— … накъм Браунсвил…

— Да бе, да. Ще пусна приказката. Ще вкарам някои екстри. Ще видим какво ще стане. Но не се ебавайте с редовните ми клиенти или с когото ви кажа да не се ебавате, не ме интересува дали са Сини тапи, Червени тапи, Четири тапи или всякакви там шибани пендехо тапи.

— Разбрано.

— Окей. Правим го. Нямам нищо против шефа на детективите да дължи на теб, пък ти да дължиш на мен.

— Окей, Марго. Добре. Само още нещо.

— Сега пък какво?

— Трябва да познаваш един на име Реджинал Уилсън. Май нарича себе си Реджи Шантавия?

— Реджинал Уилсън, това ли било истинското му име?

— Да, бе.

— Реджи Шантавия? Познавам го тоя.

— Да знаеш къде мога да го намеря?

— Не е добър човек той, Антъни.

— Да бе, и аз не съм. Къде мога да го намеря.

Марго въздъхна. Това не беше част от сделката. Импелитери беше поискал нещо в повече. Но Марго не беше изненадана.

— Е, добре. Не знам къде отсяда, но паметта ми подсказва, че е едно от онези псета, които чукат жени из целия проклет град. Знае ли човек къде си крие главата? Но той има сестра. Може би ще я убедите да ви съдейства. Работи на Сътър. Козметичен салон, който се казва „Африканска жена“. Не, беше „Афро дама“. Нещо такова.

— Сътър и коя?

— Ъъ, около Амбой или Бристол. Срещу жилищен комплекс „Тилдън“.

— Добре. Как изглежда?

— Слаба, без цици, но симпатична. Светла кожа. Малко ръждива коса. Носи очила.

— Ръст?

— Боже мили, пендехо, откъде мога да знам? Среден.

— Как се казва?

— Лили. Не, не беше Лили, а Мили. Точно така, Мили.

Марго беше оставила телефона си без отговор две поредни позвънявания. Когато отново иззвъня, тя каза на Импелитери:

— Извинявай, Антъни, имам работа.

— Окей, Марго. Моите уважения. Ще намина утре. Тук ли ще си?

— Да, но след това аз ще ти се обаждам.

И толкова. Импелитери беше поставил капана си. И освен това беше по следите на Реджи Шантавия.

27.

Телефонното обаждане на Арчи Рейнолдс хвана Уилямс Белилката тъкмо когато висеше над печката си с две плочи и бъркаше полуготовата бобена чорба „Кембъл“ в олющена тенджера. Той се заслуша в указанията на Арчи, изключи нагревателя и остави супата в тенджерата да изстине и да се сгъсти.