Гангстерски рап
Шрифт:
Беше Уолтър Уонг.
— Да, Уолтър, казвай.
— На линията ми е Джъстин Бъртън, иска да говори с теб. Изглежда е на клетъчен телефон.
— Вземи й номера. Кажи й, че ще й се обадя веднага.
Джъстин се отзова още на първото позвъняване. Гласът й се смесваше с фоновия шум, прихващан от клетъчния телефон, но въпреки това Шоу можеше да долови гнева в него.
— Детектив Шоу?
— Да.
— Трябва да говоря с вас.
— Лично ли?
— Да. Бих предпочела лично.
— Къде сте?
— В колата си. В Манхатън.
— Къде
— Да се видя с баща ми, но първо искам да разговарям с вас.
— Добре.
Шоу не си загуби времето да я разпитва какво става. Уточниха се кой къде се намира точно и се разбраха да се срещнат на Оушън Паркуей.
— Това за какво беше? — попита Мейсън.
— Полицейската щерка. Звучи доста изнервено.
— Заради нас ли?
— Не можах да разбера защо. Кой знае? Тръгнала е да се оплаче на татенцето.
— По дяволите!
— Даа, само това ни липсваше. Да видим дали ще мога да я укротя малко.
Джъстин чакаше Шоу в един бар ресторант в тихо италианско кварталче. Седеше на маса в дъното. Личната й охрана от трима души бяха заели места отпред на бара. Мейсън изчака в колата навън.
Шоу кимна на детективите. Те го погледнаха така, сякаш му казаха: „Твоя е изцяло“.
Той се настани срещу Джъстин. Тя седеше вдървено до масата с шахматна политура, съблякла жакета на костюма си. В бялата си копринена блуза и скромното перлено колие приличаше на някоя дама, работеща в адвокатска кантора на Парк авеню. Хрумна му, че само видът й е в състояние да побърка някой като Арчи Рейнолдс.
В задната част на заведението имаше още една двойка. Шоу остана с впечатлението, че са шеф и секретарка. Двамата се държаха за ръце и се гледаха в очите. Разменяха си нежни целувки като влюбени ученици. На Шоу изобщо нямаше да му пука какво точно правеха двамата, но инфантилното им поведение само подчертаваше изнервения и напрегнат вид на Джъстин.
В гнева си тя изглеждаше още по-красива. Едва сега Шоу обърна внимание на косата й. Приличаше повече на испаноговореща, отколкото на афроамериканка. Не, по-скоро на американо-индианка. Стройна, стегната и тъмнокоса. Но изглежда малко я беше поизправила, ако съдеше по прическата й. Каквото и да беше направила с косата си, тя стоеше съвършено на овалното й лице, правия нос и фино очертаната брадичка. Ах, този нос и тези скули, те му подсказваха, че у нея има нещо индианско.
А после всички тези чувства се изпариха от главата му, когато видя как Джъстин вдигна чашката с кафе между дланите си, за да не затрепери от гняв и кафето да се разлее от чашката.
— Какво се е случило? — попита Шоу.
— Преди да ви кажа, ще ви предупредя, че никога през живота си не съм изпитвала толкова гняв и отвращение. Затова предварително ви се извинявам, ако сте си помислил, че гневът ми е предизвикан от вас. Просто съм бясна! Съжалявам.
— За какво?
— Заради Арчи Рейнолдс. А и
Шоу не коментира. Само попита:
— Какво е направил този път?
Тя му разказа случката, която беше изтръгнала от устата на приятелката на Лорен, след като една от социалните работнички бе видяла Лорен да измъква децата си от центъра. Каза му и какво е обещал да направи Арчи Рейнолдс на всяка жена, която би се осмелила да пристъпи в нейния център.
Шоу я изслуша внимателно. Сдържаността, с която Джъстин му описа цялата отвратителна история, направи разказа й още по-смущаващ за него, отколкото ако бе видял всичко с очите си.
Когато тя свърши, Шоу забеляза плътно стиснатите й устни и стегната челюст.
— Той е един звяр, Джъстин. Просто едно животно. Не, по-лошо. Той наистина замисля да извърши цялата тази гадост.
Сервитьорката се приближи да допълни чашата с кафе на Джъстин и Шоу й каза:
— Донесете ми един „Мейкърс Марк“, моля. Чисто.
— Нека да са две — добави Джъстин.
След няколко секунди тягостно мълчание през което сцената с Арчи, храчещ в устата на нещастната жена продължи да изпълва съзнанието на Шоу, Джъстин заговори:
— Едва познавам този човек, а толкова го ненавиждам, че стомахът ми се е свил на топка. Не стига всичко, което причинява на тези жени с дрогата си, не стига това, което те самите си причиняват, ами сега им казва, че дори не могат да потърсят подслон, да преспят през нощта някъде, където няма да се върне някой посред нощ, пиян или дрогиран, и да ги пребие.
— Виж какво — каза Шоу, — той не го прави само за да ги уязви. Прави го, за да ти изпрати послание. Да ти покаже, че не можеш да се настаняваш в неговия квартал и да му отнемаш това, което си е негово. Опитва се да ти покаже кой е господар на положението.
Джъстин изгледа Шоу ядосано.
— Знам, дявол да го вземе! Но защо не му стиска на тоя изверг да дойде при мен и да ми го каже? Защо трябва да го прави чрез тях?
— Защото около теб има трима детективи и още половин дузина ченгета. Но той е идвал при теб и ти го е казал. Дошъл е с пистолет в ръка и ти е казал да се махаш. Ти не си го послушала.
— Не мога да позволя на това животно да ме сломи.
— Знам. Знам. Онази жена тръгна ли си?
— Опитах се да я успокоя. Опитах се да я убедя да остане.
— И успя ли?
— Не знам. Тя все още беше там, когато излязох. Можех ли да й гарантирам, че нищо няма да й се случи? Можех ли да й кажа, че този човек ще бъде арестуван?
— Да. Точно това си могла да й кажеш.
— Не мога да го гарантирам. Знаеш го.
— Защо, по дяволите, да не можеш? Сигурно си мислиш, че съм дошъл тук да си играя игрички. С това шибано копеле е свършено. Той е един ходещ мъртвец.
Джъстин неочаквано стисна Шоу за китката. Силата на дългите й пръсти го изненада.