Гангстерски рап
Шрифт:
— Факс? Имам факс в тази кола?
— Да бе. Виж онова нещо, дето прилича на клавиатурка с екран.
Шоу се огледа и видя машинката, в която можеше да се включи и клетъчен телефон. Досега не беше виждал полицейска кола с факс. Даде си сметка, че Уонг сигурно беше прекарал нощта в осигуряване на цялото това оборудване. Уонг му даде набързо указания и след минута странната джаджа започна да издава писукане и забълва свитък лъскава факс хартия, съдържаща информация, която щеше да ги насочи по следите на Уоткинс Гирата.
Разпечатката беше минала през компютъра на Уонг, издърпвайки
26.
Докато Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг излязат от временния им офис в Седемдесет и трети участък, Импелитери вече бе оформил плана в главата си. Той седеше зад волана на другия шевролет, който Уонг им беше осигурил, и още преди да подкарат от паркинга на участъка, започна да излага пред Спърлинг плана си.
— Спърл, трябва да поговорим — дипломатично подхвана той.
— Хм.
— Е, всъщност не точно. Ти ще слушаш и ще ръмжиш, ако не си съгласен.
— Давай.
Импелитери говореше бързо и караше още по-бързо. Спърлинг не си направи труд да попита къде точно отиват.
— Виж сега, моята гледна точка за всичко това е много проста. Нямам никакво намерение да валсирам по улиците на шибания му Браунсвил в търсене на една тайфа негри, които пробутват прах. Това хич няма да подейства. Секундата, в която белите ни задници лъснат на улицата, мълвата плъзва. Ще духнат още преди да сме завили по пресечката. Адски сигурен съм и че някой тъпак ще гръмне по нас, само за майтап.
— Да.
— Така че имам по-друг план.
— Който е?
— Много се радвам, че ме попита. Предпочитам да ги накараме те да тръгнат срещу нас.
— Под „те“ се има предвид онези типове Сините тапи, които търсим?
— Че кой друг?
— Как си представяш, че можем да го направим? — запита Спърлинг.
— Ще изисква малко тичане насам-натам, но майната му. Ще видиш. Гладен ли си?
— Да.
— Хайде тогава да похарчим едно чипче от джобните си пари.
Импелитери подкара на изток от Браунсвил до един италиански ресторант близо до Акведукт Рейстрак. Импелитери влезе и седна на маса за четирима. Спърлинг зае мястото срещу него и се разположи, без да си прави труда да гледа менюто.
Импелитери напълно пренебрегна факта, че Спърлинг имаше вид на човек, който не яде много. Той си поръча макарони и пържен калмар със сос фра дяволо за начало. После салата. После голяма мръвка печено с допълнителни блюда черно лингуини в сос с чесън и зехтин. Импелитери изпи по-голямата част от бутилката „Кианти класико ризерва“ и приключи обяда с пъпеш и прошуто.
Спърлинг не пи, яде малко и както можеше да се очаква, почти не проговори. Импелитери го остави вглъбен в мълчанието си, докато самият той проведе няколко разговора по безжичния телефон на собственика на ресторанта.
Никой не им поднесе сметка, но Импелитери пусна на масата бакшиш от петдесет долара и се насочи обратно към колата.
— Окей, Спърл, трябва да се отбием на няколко места. Всичко е уредено, остава да подгоним Кило Кралицата.
— Кого?
— Няма
— Предпочитам Джеймс.
— Какво ще кажеш за Джими?
— Както искаш.
— Окей, Спърл… Майтап бе, Джеймс, значи сега отиваме в моя участък и взимаме една купчина арестантски снимки, които един мой човек от фотографския отдел ни е осигурил. Нищо чудно да съвпаднат с тия на типчетата от списъка на Шоу. После се отбиваме на няколко места и се залавяме за работа.
Импелитери подкара шевролета така, все едно че беше включил сирената и фаровете. Взимаха завоите доста бързо.
Прибраха няколко копия от снимки от участъка в Източен Ню Йорк, после в бърза последователност се отбиха в два бара, билярден салон, козметично ателие, и в един карибско-френски ресторант, обслужван от хаитяни. Най-после намериха Кило Кралицата в задната стаичка на една фирма за товарни таксита на Дюмон авеню, точно на разделителната линия между Източен Ню Йорк и Браунсвил.
Когато се запътиха към офиса на автосервиза, Спърлинг се показа от черупката си, за да попита:
— Сега мога ли вече да науча коя е тази личност?
— Не мога да ти кажа.
— С кила ли се занимава?
— Аха.
— На какво?
— Предимно кока. Но е известна и с това, че разполага с хероин, ако ти потрябва.
— Кила.
— Точно. Не си играе с дребни сделки. Но не и с много големи. Тя е точно по средата.
Импелитери се задържа на прага и предупреди Спърлинг.
— Ей, в случай че изведнъж те обземе необуздан порив да се впуснеш в дълъг разговор, недей. Нищо не казвай, освен ако тя не ти зададе въпрос.
— Окей. Ченгета ли сме?
— Да, по дяволите, ченгета сме. Тя знае кой съм. И още нещо.
— Какво?
— Тя не е съвсем „тя“. Тя е по-скоро „той“.
Единствената реакция на Спърлинг по повод тази специфична информация беше леко повдигане на веждата.
Двамата влязоха на партерен етаж през укрепена с метални решетки стъклена врата, изкачиха се по стълбищното крило и се озоваха в очаквания мърляв, зле осветен и боядисан в мръснобяло офис. Калпаво скована преграда от дърво и стъкло отделяше основната част на офиса от малката приемна пред него. Във външната част на офиса чакаха прави да започне смяната им трима пушещи цигара от цигара шофьори на фирмата, в евтини спортни сака и омачкани панталони. Подписваха се при някакъв мъж от Средния изток с тъмна кожа, който си отбелязваше нещо в работния график. Можеше да мине за всякакъв — от израелец до пакистанец. Имаше вид на човек, който не беше спал поне три денонощия поред.
Друг мургав тип седеше до радиоконзола и крещеше непрестанно в микрофона посоки и адреси. Акцентът му беше арабски.
Тези подробности изобщо не интересуваха Импелитери, нито сърдитите погледи, които го посрещнаха при влизането му. Той почти не забави крачка, само попита:
— Марго?
Пуснаха го през преградата. Спърлинг го последва плътно. От другата страна на офиса двамата преминаха през нова врата, по-яка от тези, през които бяха минали досега. Озоваха се в друг кабинет отзад, почти с размерите на първия.