Гангстерски рап

Кларксън Джон

— Знам, знам, едва сега започваш, но какво намери все пак? Каквото и да е?

— Окей, имам нещо за тоя тип, Шантавия… Реджинал Уилсън, и за дебелия, Елард Уоткинс. Все още нищо за Мелвин Браун, макар че тъкмо бях започнал с него. Разбира се, нищо за този Санчес, но вече имате материал за него, което е добре, щот’ в този шибан град има поне един милион Санчевци.

— Какво? Сякаш тук няма един милион Браунови? — сряза го Импелитери.

— Да, много време отнема.

— За какво са обвиненията, Уолтър?

— А, чакай да погледна. Реджинал Уилсън има едно

за притежаване и продажба на забранени вещества…

Импелитери възкликна:

— Бинго, седем срещу петнадесет.

— Друго какво?

— Няколко условни присъди за дреболии.

— Нещо за другите типове.

— Имам нещо за Елард Уоткинс. Изнасилване.

Импелитери подсвирна.

— Изнасилване? Дебел, сто и шестдесет кила шибалник излиза и изнасилва някой?

Мейсън промърмори:

— Предполагам, че ако ти тежеше толкова, това щеше да бъде единственият начин да го направиш.

— Но как изобщо е могъл да изнасили някого? Сигурно не може да си намери пишката между сланините.

— Окей, Импелитери, дай да прескочим тези подробности, ако не възразяваш. Изнасилване ще свърши работа, благодаря, Уолтър. Това ли е?

— Засега.

— Окей, някакви предпочитания кой кого иска? — попита Шоу.

— Аз му хванах нишката, така че предлагам двамата със Спърлинг да потърсим Санчес — каза Импелитери.

— Окей, но изглежда, че той едва ли е на наша територия в момента. Избери си някой от другите двама: Реджи Шантавия или Уоткинс.

— Аз ще поема Шантавия. Да взема да гръмна някой сто и шестдесет килограмов смукач и да гледам как му се влачи хернията. Как ли пък не!

— Правилно — каза Спърлинг.

— Ей! — възкликна Импелитери. — Човекът на едната дума проговори! И когато проговори, казва самата истина.

Спърлинг не отвърна на комплимента.

— Окей, Мейс — кимна Шоу. — Ние с теб ще се погрижим за тежката категория.

— Няма проблем. Не го виждам да бяга много бързо.

— Добре, момчета, знаете упражнението. Намираме им колите, намирате им мацките, бившите им гаджета, намирате майките им, дечицата, къде обичат да киснат, купувате им бензина, правите им сутрешното кафе и ги изаквате, давате им илачите, изпирате им прането, каквото е там. Просто ги намирате. А ако не можете да намерите хората в челото на списъка, намирате другите. И ако намерите някой от другите, използвате го, за да намерите тарторите. Но…

— Какво „но“? — изгледа го Импелитери.

— Това е важно. Когато ги намерите, докарайте ги в този участък и ги задръжте тук. Не ги вкарвайте в Централния регистър, докато не съм приключил с тях. Не позволявайте на сержанта на регистрацията или на някой нощна смяна да ги откара в Централния, докато аз не се разпоредя. Не искам тези типчета да ми се измъкнат през въртележката и отново да излязат на улицата. Искам да ги зачисля на някой, който да ги държи здраво заключени, поне докато ги изправят пред съда. Не искам никой от тези смукачи да се измъкне. Хващаме ги и ги държим. Ясно?

— Ако ги застреляме, няма да ни притесняват никакви въртележки.

— Това не съм го чул, Импелитери.

— Добре де,

аз пък не съм го казвал.

— Уолтър?

Уонг се беше навел под масата и търсеше жака на телефона си. Той измъкна глава:

— Да?

— Слушай ме малко. — Шоу се обърна към останалите. — Уолтър е осигурил по един клетъчен телефон за всеки екип и по една радиостанция за всеки от нас. Запишете телефонния номер на този кабинет. Уолтър, ти ще бъдеш центърът за комуникация. Ако не можем да се свържем помежду си, ще се обаждаме на теб. Разбра ли?

— Да.

— Останалото е в колите?

— Да.

— Радиостанциите настроени ли са на собствена честота?

— Да. Не я променяйте.

— Сигурно един милион пакистански таксиджии са на същата вълна — каза Импелитери.

— Не. Няма начин — каза Уолтър.

— Така, момчета, когато влезем в ефир, използвайте само първите имена.

— Мамка му, какво ти беше първото име, Шоу?

— Лойд, Антъни.

— А на Мейсън?

— Орестъс.

— Ох, сякаш тия имена няма да лепнат на ухото на някой. Тони и Джеймс, няма проблеми, но като чуе някой Орестъс и Лойд в ефира? Забрави.

— Добре, добре, просто използвайте шибаните ни инициали или нещо такова. Все ми е тая. Гледайте само никой в участъка да не знае кои сме ние и какво правим навън. Уолтър, докато ни няма, заеми се с онези тримата от Сините тапи. И после се заеми със списъка. И с всички други имена, които ти подадем.

— Скапана работа. Ще кисна тук цяла вечност.

— Напълно си прав. Не очаквай да се прибереш вкъщи, освен за да си облечеш чисти дрехи. Всъщност, няма да е зле да си донесеш тук дрехи за смяна и самобръсначка. И не е необходимо да е на всяка цена костюм, човече. Отпусни малко. Никой от нас няма да има свободно време, докато тая работа не приключи и Де Лука не каже край. Имаш ли всичко необходимо тук за издирванията си?

— Да, не се налага да ходя до Централния отдел. Имам си свой модем и кодовете, за да вляза в Централния оттук. Но не казвайте на никого. Не е много редно.

— Да, добре де, това е първото от многото не много редни неща, които предполагам, че ще се наложи да извършим. И не забравяй да ни държиш в течение за боклуците.

Импелитери вдигна ръка:

— Въпрос.

— Какво?

— Имаш ли някакви пари? Ще ни трябват.

Шоу знаеше, че Импелитери е прав. Това беше най-голямото нещо, което беше поискал от Конклин и изглежда се оказа най-лесно за осигуряване. Шоу измъкна пачка употребявани стодоларови банкноти.

— На всеки екип по дял.

Той подаде куп банкноти на Импелитери.

— Това е приказка, шефе! Сега вече можем да направим едно-друго навън, нали, Спърл?

— Използвайте ги разумно — каза Шоу. — Всяко пени!

Уонг изчурулика отстрани:

— Ей, а моят дял къде е?

Шоу му подхвърли една банкнота.

— Ето ти сто за храна. Импелитери, дай му още сто.

— Майната му.

Уонг се намръщи. Импелитери се засмя.

— Ей, само се бъзикам бе Кунг Фу. — Подаде му банкнота. — Това ще ти стигне за „чоу мейн“ за цялото време. Радвай се.