Гангстерски рап
Шрифт:
— И поне веднъж си успял да си държиш устата затворена.
— Майната ти. Все едно, притиснах я седмица по-късно. Ад направих животеца на тая кучка. Искам да кажа, че наистина го отиграх, а повярвай ми, не можеш лесно да се ебаваш с човек като Марго — тя просто ще те застреля. Но все пак беше благодарна, че не съм й развалил прикритието, така че ме захрани с информация. Оказва се, че са изровили това нещо и са разкарали човека от полицейската академия. Още тогава трябва да са разбрали колко ценен кадър е и така и не го назначили в участък. Веднага го поставили под
— Интересно.
— Да-а. Такива като нея не се срещат често. Двамата се разбираме. Помагаме си. Много е полезно човек да я познава.
Една полицейска кола спря наблизо и от предната седалка излезе чернокожа жена, наведе се и надникна, за да се увери, че вътре в колата седи Импелитери. Едва тогава се обърна и махна с ръка на шофьора си да потегля. След като патрулната кола се отдалечи, тя забърза с люлееща походка към колата на Импелитери. Походката й беше секси и гъвкава като на Тина Търнър, а ироничната й усмивка показваше две редици блестящи бели зъби. Беше обута в боти до глезените, с черни джинси и бял плетен пуловер, очертаващ стройната й фигура, с бейзболна шапка на главата. Косата й беше прибрана на кок, който се подаваше над задната каишка на шапката. През рамото й висеше чанта, в която се намираха полицейската й карта и пистолетът.
Тя се наведе до нивото на прозореца на Импелитери и произнесе:
— Казвай сега в каква беля ще ме вкараш, лошо момче такова!
— Рита! Влизай в колата.
Докато Рита се наместваше на задната седалка, Спърлинг вече не хранеше никакви съмнения, че знае как да се оправя и със себе си, и с мъжете.
Импелитери ги представи един на друг.
— Джеймс Спърлинг, това е детектив Рита Истън. Истън от Източен Ню Йорк. Един от най-добрите ни хора и близка моя приятелка.
Тя разтърси протегнатата ръка на Спърлинг и поясни:
— С ударение на „приятел“, Джеймс. Тази част за близката я забрави. Двамата с Импелитери сме само приятели.
— Но най-добрите измежду приятелите, нали, Рита?
— О, разбира се! Е, и какво мога да направя за вас двамата в замяна на пълно фризьорско и козметично обслужване?
— Хайде, Рита, не ми казвай, че искаш да развалиш страхотния си вид. Кожата ти, косата ти, всичко си е съвършено. Какво ще кажеш за един маникюр? Или може би депилация около бикините?
— Дай ми скапаните сто долара, които ми обеща, Антъни! Искам да разбера за какво могат да стигнат сто долара в „Афро дама“. И ми кажи какво искаш.
Импелитери й обясни и тя влезе. След час излезе. Стотачката беше останала вътре.
Този път бейзболната шапка висеше на чантата й. Косата й беше подкъсена и подстригана стилно. Ноктите й блестяха в цвят, който чудесно пасваше на новото й червило.
Импелитери не се впусна в прекалени комплименти.
— Страхотно изглеждаш, Рита, какво научи?
— Това ли ще кажеш само? Страхотно съм била изглеждала! Тя изцяло ми направи прическата,
— Депилира ли те около бикините?
— Млъкни!
— Добре де, добре. Просто се пошегувах. И какво разбра?
Спърлинг си направи труда да я погледне и възкликна:
— Много е хубава, Рита! Абсолютно подхожда на формата на лицето ти. А и тенът ти е чудесен. Много мек и някак подканящ…
Рита удари Импелитери по рамото и каза:
— Чуй партньора си и си вземи урок!
— Ей, ти него го остави, той е хомо. Тя вътре ли беше, скъпа? Онова гадже, Мили.
— Не. Работи тук, но днес не е на работа.
— Какво?
— Чу ме много добре.
— И ти прекара цялото това време вътре и похарчи моите сто долара?
— Да бяха само тези сто! Сега млъкни малко и ме остави да говоря. Трябва да се връщам. По-добре е, че я нямаше. Момичетата обичат да говорят зад гърба на хората. Мили си има проблеми. Проблеми с праха. Затова често я няма. Но собственикът не я уволнява заради брат й.
— Ясно.
— Но вие все едно няма какво да се грижите за Мили. Казват, че брат й изобщо не прескачал насам.
— По дяволите!
— Тази, която ви трябва, е приятелката на Реджи.
— Това вече си го бива.
— Къде да я намерим? — намеси се Спърлинг.
— В Бронкс. Идвала е тук само веднъж, но не й е харесало. Тя е испаноговореща. Името й е Анджи. Живее в Мот Хейвън, Бронкс. Сто и четиридесета улица. Някъде там.
— О, страхотно. Значи имам едно собствено име и една улица някъде из Бронкс.
— И какво? Мързи ли ви? Не можете ли да я намерите с това? Да не искате аз да ви свърша всичко?
— Какво друго научи? Кажи ми, че имаш още нещо.
— Да. Само бъди добър.
— Готов съм на всичко за теб, Рита.
— Така е по-добре.
— Освен втора стотачка.
— Каква изненада! Добре, слушай сега. Реджи Шантавия кара джип гранд чероки. Зелен. Освен това, среща се с момиче на име Дарлийс в жилищния комплекс във Форт Грийн. — Тя се обърна към Спърлинг. — Зелен джип. Форт Грийн. Виждаш ли колко го улеснявам?
Спърлинг се усмихна.
— Реджи и Дарлийс имат бебе — продължи Рита.
— А, това ли било! — зарадва се Импелитери. — Мамче на неговото бебе.
— Една от тях поне.
— Комплекс във Форт Грийн… Жилищен комплекс „Уолт Уитман“? — попита Импелитери.
— Да, същият.
— Дарлийс?
— Точно.
— Как се пише това, Рита?
— Знае ли човек. И най-сетне, но не и на последно място, нашият пес Реджи си има още една жена на име Тайша във Флетбуш.
— Флетбуш?
— Това е всичко, което разбрах за Тайша.
— Колко деца има тоя?
— Не знам. Не започвай отново с расистките си глупости, Антъни.
— Расистки ли? Няма ли поне веднъж тези разгонени псета да измислят нещо друго? Всеки един от тези скапаняци има по пет-шест жени и непрекъснато прави копелета из тези говняни квартали на Ню Йорк. Сега трябва да обикалям като луд из Бруклин и Бронкс, за да разбера къде тоя убиец смукач смята да си паркира оная работа довечера.