Гангстерски рап

Кларксън Джон

— Защо? — попита Мейсън.

— Щот’ тоя тип първо стреля и после задава въпроси. Няма никакви задръжки, когато реши да претрепе някого. Гледа на всеки като на противник. Дори на тези, които са на негова страна. Всеки става заподозрян, когато загуби стока или когато липсват пари. Убива за най-дребното нещо. По какъвто и да е повод. Просто убива всеки, който сбърка. Или заповядва да бъде убит. Не мога да обясня точно какво ми каза той, но е ясно, че Арчи Рейнолдс движи нещата си отвън. Не знам. Опасен фукльо. Ако намерите някое изречение против него и го докопате,

моят съвет е да го гръмнете на секундата, когато го видите. Иначе има вероятност вие да пострадате първи.

Шоу не коментира информацията на Импелитери. Просто я преглътна и попита Уонг:

— Нещо за тоя негов екзекутор, Санчес?

— Тъкмо съм го подхванал. Ако е доминиканец, предполагам, че често влиза и излиза от страната. Повечето типове като него се прибират у дома си и се крият там, когато стане напечено. Затова сега работя по визи, паспорти и митнически контрол.

— А какво стана с оня Мелвин Мели Мел или както там, по дяволите, му беше името?

Уонг записа нещо в компютърния файл на диска, отпусна се на стола, потърка отново очи и се обърна към останалите.

— Говорих с някои от участъковите детективи, разследващи нападенията с коли и пукотевицата в „Ню Лотс“. Един от тях ми каза, че са хванали някаква диря, затова се съсредоточих над останалите.

— Окей. Умно. Съсредоточи се над другите. Чинията ти е фрашкана с тия типове. Може би хората от участъка ще направят нещо за нас.

— Да — каза Импелитери, — стига да могат да съберат петдесетина души да го обкръжат и да го спипат.

— Антъни, ако те успеят да го хванат, тогава грижите ни ще станат с една по-малко. Уолтър, продължавай с това, над което работиш. Между другото, направи ли онова нещо за нас петимата?

Уолтър зяпна.

— Окей, успокой се. Само исках да ти напомня. Направи го, когато можеш. Не оставяй работата да се трупа. Ето ти бележки какво сме направили с Мейсън днес. Пропуснал съм ваденето на оръжие срещу цивилно лице, стрелянето без да съм попълнил формуляр, следенето на нелегални разговори по клетъчни телефони, влизането в частен дом без основателна причина и още няколко такива.

— Звучи добре — засмя се Импелитери.

— А денят дори не е свършил — продължи Шоу. — Уолтър, просто запиши това, което ти давам. Справяш се страхотно. Защо не привършиш това, което си започнал, и не си отидеш вкъщи? Да подремнеш няколко часа, да си вземеш дрехи и да дойдеш тук около осем часа сутринта. Облечи нещо, с което ще ти е по-удобно.

— И така ми е удобно.

— Както искаш — каза Импелитери.

Шоу погледна Уолтър. Реакция не последва.

— Както искаш. Схвана ли? Както… искаш.

— О, да.

— Ей, ама и аз съм един! Та ти не говориш английски.

— Майната ти, Импелитери.

— Шоу, на двете думи наведнъж ли си го учил? Нали разбираш, „майната ти“, или първо „майната“ и после „ти“?

— Не бе, задник, майка ти ме учи — изломоти Уолтър.

Импелитери се засмя.

— Уаа, Кунг Фу! Виж го ти, говори като…

— Внимавай — предупреди го Мейсън.

— Като махленско момче. Щях да кажа „махленско момче“, Мейсън,

заклевам се.

Мейсън махна пренебрежително на Импелитери, отпусна се назад на стола, скръсти ръце върху затлъстелия си корем, и затвори очи. Спърлинг седеше с безизразна физиономия, кръстосал крака и просто чакаше. Дори Импелитери изостави обичайното заяждане, отпусна гръб на облегалката на стола и вдигна крака върху бюрото.

Шоу седеше на своето бюро и преценяваше как се чувства. Отвратително. Цигарите не помогнаха. Менюто от „Макдоналдс“ и китайската храна се бяха смесили в стомаха му. Изпитваше онова изтощение, все едно че е пребит, след като гневът бе отшумял и адреналинът му бе спаднал.

Замисли се как настървено се беше опитал да застреля Уоткинс Гирата. Колко много му се искаше да го убие, след като онзи беше стрелял по тях с проклетата си карабина. Изобщо не беше се поколебал. „Но после ще ти тежи цял живот, след като видиш куршумните рани в едрото му черно тяло, нали?“ — каза си той.

Помисли си как ще трябва да застреля Арчи Рейнолдс, само да му се мернеше пред очите. Опита се да отблъсне и този образ.

Внезапно изпита силно желание от порядъчна доза уиски, което да поеме с бирата. Дощя му се да изпита прилива на енергия, който алкохолът щеше да му осигури, заедно със затъпяващата изолация от цялата тази суматоха и хаос, които царяха наоколо.

— Има ли нещо за пиене тук?

Всички погледнаха към Шоу, все едно че беше задал глупав въпрос.

— Някой да иска да купи бутилка за офиса?

— Ти луд ли си? — каза Уолтър. — Алкохол в участъка? Не е позволено.

Шоу погледна Уонг така, все едно че беше от Марс. Импелитери пусна краката си на пода и също го зяпна. Мейсън също поклати глава при коментара на Уонг. Дори Спърлинг се огледа объркано.

— Не било позволено ли? — каза Шоу. — Не било позволено? Ей, ние не сме позволени в тоя шибан участък, нито боклука, в който сме се заровили.

Импелитери се засмя. След него Мейсън и Шоу. Смехът им зарази дори Спърлинг.

След десетина секунди вече никой не можеше да се спре. В един миг то ги беше поразило. Смешното, абсурдът на всичко това, огромният риск, умората, облекчението. Смяха се до просълзяване. Уонг също започна да се смее, без да му е съвсем ясно защо, тъй като шегата изглежда засягаше него. Смехът ги изтощи още повече и в същото време като че ли ги ободри. Стана им по-добре. На Шоу му стана хубаво както от самия смях, така и че беше споделен.

Най-сетне вълната отмина. Мейсън изтри очи и се вглъби в себе си след още няколко изблика на кикот.

— Мамка му — каза Импелитери. — Не го взимай на сериозно, Фу Манджу, правим го, защото те обичаме.

— Както и да е.

— Е, и какво по-нататък, Шоу? — попита Импелитери.

— Аз ще прескоча да поговоря с оня главатар на мюсюлманите. Той знае повече за Арчи Рейнолдс от нас. Трябва ни помощта му.

— Късмет, мамка му.

— Не, мисля, че ще бъде в настроение да сътрудничи. Упражних малко натиск върху работодателя му днес следобед. Може би все пак ще се вслуша.