Гангстерски рап

Кларксън Джон

— Шоу и Мейсън отпрашват. Боже мили, виж само размера на тия шибани дупки!

— АК — четиридесет и седем, дори компактните патрони са с размер колкото половината ти пръст. Това е много стомана. Движи се със скорост над шестстотин метра в секунда — каза Спърлинг. — Ударът е опустошителен. Виждал ли си някой улучен от такъв куршум?

— Не.

— Могат като нищо да отнесат темето на черепа ти. Правят ти дупка колкото юмрук.

— Без майтап?

Спърлинг стоеше сред Ямата и оглеждаше дупките, които сякаш бяха навсякъде. После вдигна глава

и погледна към горния етаж на сграда А, после към горния етаж на сграда Г.

— Имали са двама стрелци. По един от всяка страна.

— Нима?

— Тези щурмови оръжия изстрелват малко над десет патрона в секунда — промърмори на себе си Спърлинг.

— Адски много огън. Колко са в един пълнител?

— Тридесет и два.

— Господи! Тия шибалници изглежда си нямат и представа какви поразии могат да направят.

Спърлинг поклати глава.

— Не. Нямат си. Те просто насочват дулото и дърпат спусъка. Виж тия шарки наоколо. Те просто го правят, както го гледат по телевизията и по филмите. Изобщо нямат представа какво означава това.

— Тридесет и два шибани патрона — повтори Импелитери.

Двамата се спогледаха.

— По дяволите, давай да се махаме оттук, Джеймс.

33.

Лойд Шоу подкара своя шевролет, следвайки плътно разнебитения форд на Рахман Х, без да обръща внимание накъде точно отиваха. Караха в северна посока, излязоха от Браунсвил и потеглиха по Бушувик авеню, след което завиха надясно. След около пет минути, пристигнаха в квартала на Рахман.

Както повечето нюйоркски детективи, Шоу беше навикнал да се озовава в квартали, където имаше чувството, че е попаднал в друга страна. Китайци, доминиканци, индианци, руснаци, венецуелци — всяка етническа група си имаше свой квартал. Но точно в този квартал никога не беше попадал. Представи си, че ако беше ходил в някоя ислямска страна от Третия свят, щеше да си помисли, че се е озовал точно там.

Над целия район доминираше една едноетажна джамия. Беше с нищо незабележимо здание, излято от бетон, с изключение на куполовидния покрив, увенчан с ислямския символ, полумесец. Надпис на арабски на вратата обозначаваше религиозното място. Повечето сгради в обграждащите я две карета бяха боядисани в тъмнокафяво, с бяла гарнитура, за да се подчертае, че са част от същия комплекс, принадлежащ на ислямската общност.

Чернокожи мъже, облечени като онези, които обикаляха около „Ню Лотс“, патрулираха по улиците на двойки. Шоу забеляза една жена, покрита от главата до глезените с дълго, веещо се було, само с един лек процеп за очите, да влиза в жилищна сграда.

Рахман и хората му бяха заели малкото си късче от огромния Ню Йорк. Всичко това изглеждаше едновременно отчайващо и окуражително.

Апартаментът на Рахман се намираше две сгради южно от джамията. Един противопожарен кран беше отворил достатъчно място между паркираните коли пред жилищната кооперация на Рахман, за да може той да прикара колата си над капака на шахтата в

тясното пространство между двете съседни сгради. Шоу го последва и паркира зад него.

Рахман се приближи до шевролета и помоли Мейсън да остане навън, докато двамата с Шоу поговорят вътре.

Мейсън каза „няма проблеми“, скръсти ръце над корема си, отпусна глава назад и притвори очи.

Шоу последва Рахман в триетажната жилищна сграда. Изкачиха се по стълбите до втория етаж. Само след няколкото мига прекарани в сградата Шоу имаше чувството, че тя гъмжи от жени и деца. Посрещна го гостоприемната миризма на готвено с ухание на източни подправки, примесена с миризмата на напикани пелени. Въпреки ориенталската атмосфера, около него по коридорите щъкаха хлапета, които изглеждаха съвсем по американски. Виждаха се раздрънкани детски колелета, волейболни топки, бебешки колички, летни кънки.

Обстановката изглеждаше едновременно спокойна и шумна. Беше време за сън, но Шоу имаше чувството, че тук никой не си почива.

Рахман започна да отключва входната врата на апартамента си. Мина известно време, докато се справи с всички ключалки. Когато влязоха, една дребна жена с фередже изтича в тесния коридор, за да посрещне Рахман. Когато видя, че не е сам, а с някакъв бял мъж, тя вдигна инстинктивно ръка да прикрие лицето си.

— Ще поговорим малко. Как са децата? — попита Рахман.

— Добре, скъпи.

— Всички ли спят?

— Да.

— Алейя и Дарсел?

— Те са в кухнята.

— Кажи им да наминат при мен по-късно.

— Те са ти приготвили храната.

— По-късно.

Жената се понесе към дъното на апартамента, оставяйки мъжете сами. Рахман не си направи труд да й представи Шоу. Шоу го последва през една спретната дневна към трапезарията. Мебелировката беше оскъдна и проста. Всичко изглеждаше добре поддържано и чисто.

Шоу попита Рахман колко деца има.

— Четиринадесет — последва отговор.

— Жена ви трябва да е от желязо.

— Жените. Имам четири жени.

А-ха. Така изглеждаше малко по-логично. Четиринадесет делено на четири, това правеше не повече от три-четири деца на една жена. За малко да каже „Яаа, не знаех, че в днешно време човек може да има повече от една жена“, но си замълча.

— Трябва да сте доста зает — каза Шоу.

— Заповядайте, седнете — последва отговорът на Рахман.

Седнаха около масата в трапезарията. Мигът на лека фамилиарност беше приключил.

— Кажете ми какво искате.

Шоу веднага премина на темата.

— Искам Арчи Рейнолдс. И искам толкова от скапаняците, които работят за него, колкото мога да спипам. Искам списък с имена. Искам местонахождението им. — Той измъкна своя списък с водещи фигури от бандата на Сините тапи. — Искам да знам къде мога да намеря тези типове, като се почне от Арчи Рейнолдс. Къде преспиват. Къде пазаруват. Къде висят. Всяко място, където мога да ги намеря.

Рахман взе списъка и започна да го преглежда. Докато четеше имената, заговори: