Гангстерски рап

Кларксън Джон

— Веднъж почти бях на път. Стига ми.

— Аз съм на четиридесет и две. Така че, като оставим настрана факта, че съм по-стар, бял, ченге и формално женен, както и че моментът никак не е подходящ… няма проблем. Кога е първата ни среща?

Джъстин отвърна, без да се замисля.

— Когато всичко това свърши.

Шоу изчака няколко секунди, преди да отговори:

— Добре ли чух това, което ми се стори, че чух?

— Нали ти реши да хвърляш въдицата.

— Ама ти сериозно ли?

— Не се шегувам с тези работи.

— Е, този

път наистина успя да ме изнервиш — призна Шоу.

— Глупости!

— Добре де, да речем, малко. Но за какво го правиш? Допълнителна мотивация?

— Приеми го както намериш за добре. Свърши ли се веднъж, излизаме на вечеря и пием бърбън колкото си искаме.

Шоу се пресегна и предложи ръката си. Беше изпитал порив отново да докосне Джъстин Бъртън. Тя я покри със своята и я стисна леко.

— Уговорено? — изрече Шоу.

— Уговорено! Но има още нещо.

— Какво?

— Не мога просто да напусна центъра, знаеш това. Там непрекъснато идват жени. Няма да мога да преживея мисълта, че някой ще дойде да почука на онази врата и тя ще се окаже заключена.

— Задължително ли трябва да си ти? Не можеш ли просто да оставиш някого, който да ги насочва на друго място?

— Трябва да съм аз, поне в началото. Не мога да накарам други да вършат нещо, което аз не искам да върша.

— Тогава поне го сведи до минимум. Посниши се малко. Прехвърли хората към други по-безопасни места колкото се може по-бързо. И кажи на жените, които са там и които все още имат нужда от дрога, да си я набавят от друго място. Нека техните приятели или близки, които не се мяркат около приюта, да им я набавят.

Джъстин го изслуша и се намръщи малко, замислена над това, което Шоу й каза.

— Разбрахме ли се? — попита Шоу.

Тя най-сетне вдигна очи и кимна в съгласие.

— Добре, Шоу, ще направя каквото казваш. Но моля те, дръж ме в течение как вървят нещата.

Извади визитка и започна да реди цифри.

— Това е номерът на клетъчния телефон, а това на домашния. Обади ми се, ако има нещо, което трябва да знам.

— Ще ти се обаждам. Сега трябва да потеглям.

— Окей. Благодаря ти.

Шоу се изправи, готов да си тръгне.

— Ей!

— Какво?

— Забравих ти първото име. Как ти е първото име, Шоу?

— Лойд.

— Точно така. — Тя кимна, сякаш одобряваше. — Хубаво име. Отива ти. Защо са те кръстили така?

— Нямам представа. На някой мой дядо, предполагам. А теб защо са те кръстили Джъстин? От „юстиция“, може би?

— Баща ми така и не ми призна, но вероятно.

— Е, и на теб ти отива.

— Благодаря. Не ме оставяй да се чудя какво става там. Знам колко мразите вие, ченгетата, да отговаряте на въпроси, но моля те, обаждай ми се.

— Обещавам.

Мейсън дремеше, когато Шоу се върна при колата. Звукът на отварящата се врата го събуди. Той се наведе и запали двигателя, просто така, връщайки се към рутинната дейност, без да задава

никакви излишни въпроси.

Докато караха към магазина за облекла, Шоу му разказа за последния проблем на Джъстин с Арчи. Мейсън само заклати глава, въздържайки се от коментар. Прав е, помисли си Шоу. Какво да каже? Сега ситуацията изисква не да се приказва, а да се направи нещо.

29.

Влязоха в магазина с много сериозен вид. За щастие наоколо не се виждаха едри момчета, търсещи дрехи за наднормения си ръст, така че се наложи да кокошинят перушина, докато притиснат управителя и двамата му продавачи. И тримата погледнаха арестантската снимка на Уоткинс Гирата. И тримата го разпознаха.

— Да имате някакви записи за него? — попита Шоу. — Номерът на кредитната му карта? Адрес някакъв? Телефон?

Продавачът, който изглежда познаваше Уоткинс най-добре, каза:

— Винаги плаща в брой, но имам един телефонен номер, на който му се обаждам, когато дрехите му са готови, след като ги прекроим.

Той излезе да донесе номера. Шоу си представи дебелак, пъхащ се в огромни панталони. Скоро продавачът се върна с телефонния номер на Елард Уоткинс.

Шоу съобщи номера на Уолтър Уонг, който на свой ред се свърза със службата за телефонна регистрация. Измъкнаха му някакъв адрес в Браунсвил, отговарящ на телефона.

Попита продавача дали някога са доставяли поръчки на този адрес.

— Не. Ние не доставяме.

— Колко често си купува той дрехи?

— О, може би веднъж месечно. Редовно пазарува при нас.

— И винаги се обаждате по телефона, когато дрехите са готови?

— Понякога, когато просто не мине лично.

— Мейс, обади се на този телефон и направи същото като този продавач. Да видим дали няма да го намерим вкъщи — обърна се Шоу към Мейсън.

— Вие нямате нищо готово за него в момента, нали? — попита детективът продавача.

— Не.

Шоу забеляза, че продавачът и управителят нервничеха да се отърват час по-скоро от тях. Сигурно им беше светнало, че можеха да последват ужасни наказателни мерки от това, че са насочили полицията към Уоткинс Гирата. Лоша работа. Това е цената, която плащаш, когато продаваш на дебели престъпници, помисли си Шоу.

Мейсън позвъня на телефона и му отговориха.

— Ало, тук е „Класическо облекло“, търсим господин Уоткинс. Той вкъщи ли е?… А-ха… А-ха.

Шоу забеляза загрижената физиономия на продавача, докато Мейсън споменаваше името на магазина. После се обърна към детектива. Видът на стария му партньор в действие му доставяше удоволствие. Знаеше много добре, че Орестъс Мейсън е стабилен мъж. Не си поплюваше. Стабилен — физически и емоционално. Беше го виждал неведнъж как се оправя в тежки ситуации с трудни типове, без изобщо да изпуска нервите си. Но Мейсън продължаваше да го интригува, защото въпреки всичко запазваше спокойствие, и този свой обезкуражаващо кротък глас на духа, които чудесно демонстрираше в телефонния разговор.