Господарката на Рим

Куин Кейт

– Ти вече нямаш синове, Маркус Норбан – беше казала императрицата, докато стояха над тялото на Паулиний. – Посочи мъжа, който ще бъде твой наследник! Осинови го и вземи пурпурния плащ!

– Маркус?! – Калпурния го целуна отново. – Маркус, какво има?!

– Нищо – поклати глава той. – Калпурния, имам нужда да остана сам. Би ли ме извинила?

Тя се оттегли незабавно, без въпроси. Не твърде далеч, така че можеше да я извика с една дума, ако поиска.

Той седна на мраморната пейка в атриума. Имаш един час, беше казала императрицата. До един час трябва да имаме император. Ти или някой друг. Половината от това

време вече беше изтекло. Той скръсти ръце.

Император Маркус Вибий Август Норбан.

Дори и със скръбта, която го раздираше отвътре, щеше да живее още години. Достатъчно, че да въведе ред в империята за своя талантлив и жизнен млад наследник. Достатъчно години, че да смекчи законите за държавна измяна, да изглади взаимоотношенията със Сената, да построи достатъчно монументи и храмове, за да стане Рим по-красив. Работа, тежка работа, в продължение на години и години, преди да бъдат компенсирани тежките времена… Но защо да не прекара последните си години в служба на империята?!

Император Маркус Август да изживее остатъка от дните си в двореца, заобиколен от стражи, да се обръща към Сената от централната трибуна вместо от задните редове, да вдига ръката си в поздрав към ликуващите маси, да седи начело на триумфалните шествия и игрите, облечен в пурпурна тога. Да работи нощем, за да подобри системата за сечене на монети, да разшири границите и да построи нови акведукти… Мъж без наследници – глупаво е от негова страна да го споменава, защото една млада здрава съпруга щеше да му роди деца – синове, които щяха да очакват да наследят империята. Император с дъщеря, която ще трябва да се омъжи за осиновения му наследник – мъж, три пъти по-възрастен от нея самата, – за да се засили съюзът. Маркус Август Цезар, дванайсетият император на Римската империя, от когото щяха да се страхуват приживе, щяха да го боготворят след смъртта му, щяха да го извайват в мраморни статуи, за да се съхрани за идните поколения.

Ти трябва да бъдеш император, Маркус, спомни си той, че веднъж му беше казала една жена, преди много време. Е, сега имаше тази възможност. Минутите отлитаха една по една и той стоеше неподвижно като статуята, която можеше да поръча да му изваят до утре сутринта, стига да пожелаеше.

Потърси парче пергамент. Перо. Мастило. Написа една-единствена дума. Един прозяващ се роб се надигна от леглото си и се отправи, без да бърза, към Домус Августана с бележката.

Маркус се обърна към сянката. Протегна ръка и зачака с бавен, тих трепет на надежда топлите пръсти на Калпурния да докоснат неговите.

Теа

 Тишината влезе заедно с императрицата в личния таблинум. Навън робите пищяха, стражите се щураха напред-назад, мраморните коридори отекваха от плачовете, но тя затвори плътно вратата зад мен и заключи цялата суматоха навън.

– Този шум! … – направи гримаса тя. – Мисля, че тук ще бъде много шумно през следващите няколко дни. Веднага щом империята отново влезе в крак и заживее ритмично със собствена власт, ще се оттегля в някоя малка тиха вила в Баие, където няма да чувам нищо друго, освен птичи песни – каза жената, току-що убила съпруга си и седна делово зад писалището. – Може би ще напиша мемоарите си.

Аз примигнах. Дузина робини можеха да свидетелстват, че императрицата е седяла невинно зад стана си и е тъкала платно за дома, докато някой е разсичал

мъжа на парчета, но тя определено пристигна бързо на местопрестъплението веднага щом всичко приключи. Преди робите и стражите да нахлуят в окървавената императорска спалня. Под нейните грижи Ариус, Викс и аз бяхме бързо отведени в различни посоки. "За безопасност" – беше обяснила императрицата, когато Викс се изгуби надолу по един коридор, а Ариус – по друг, а мен хвана за лакътя и лично ме съпроводи от облицованата с лунен камък, подгизнала в кръв спалня до собствения си таблинум. Нямах никаква гаранция, че тя няма да… Ами да направи нещо? … Доколко всъщност познавах императрицата? Доколко изобщо някой я познаваше?

– И така, къде са Ариус и синът ми? – казах аз, като чувах думите си да се носят сякаш отдалеч. – В някоя закътана килия, където скоро ще отведат и мен и където всички ще бъдем удушени и после ще се отървете от телата ни?

– Преди двайсет години, да – намръщи се разсеяно императрицата, гледайки един от многото списъци пред себе си. – Но съм станала малко по-мъдра с възрастта. Ти и аз, Теа, имаме привилегията да сме единствените жени на този свят, които са оцелели от привързаността на Домициан. Сигурен знак за божествена милост, а аз не съм човек, който би си играл с избраниците на боговете!

– Тогава къде е Ариус?

– Ариус ли? … – Императрицата зачеркна една точка от списъка. – В момента старателно го шие личният ми лекар, който казва, че той ще се възстанови много по-скоро, отколкото може да се очаква за който и да е мъж на неговата възраст и с неговите навици. Въпреки че пуснахме официално съобщение, че е мъртъв – добави тя. – "Робът Стефанус – основен виновник за смъртта на обичния ни император, беше смъртно ранен по време на схватката край императора…" и така нататък. Поне един виновник трябва да бъде публично обвинен за деянието. Ще намерим някое тяло на престъпник, за да го изложим на "Стълбата на воплите".

– Ами Викс? – попитах аз. – Къде е той?

– Ужасният ти син ли? Знаеш ли, това дете унищожи цяло едно крило от новия дворец. Играеше си на гладиатор и го направи на пух и прах! А и не една кесия е изчезнала, откакто той… Както и да е, няма значение… Той избяга, след като го задържаха!

– Какво?! Къде?! Пуснала си го да си отиде?

– Разбира се, че не! Не бих оставила това малко зверче без надзор дори и за миг. Лекарят ми го проследи. О, не се тревожи! Отвратителното момче – ох, той ме прави толкова щастлива, че нямам деца – ще се върне скоро. Вероятно е отишъл да вземе онова ваше трикрако куче. Ариус питаше за него доста настойчиво=

– Всичко ли знаеш, домина?

– Почти – каза спокойно тя. – Имам най-добрата шпионска мрежа в цялата империя Тя извади восъчна плочка и започна да пише. Аз изпуснах една несигурна въздишка и потънах в креслото до писалището . Главата ме болеше. Все още бях оплискана с кръвта на Домициан. Синът ми беше изчезнал, шиеха раните на любимия ми за хиляден път. За последен път? Определено беше твърде хубаво, за да повярвам.

– Какво пишеш, домина? – попитах.

– Един хубав нов списък. – Тя енергично подчерта заглавието: – "Неща, които трябва да свърша". Да подготвя официално обръщение към народа на Рим, да свикам Сената, за да одобри новия император, да организирам бързото му възкачване на трона, да направя няколко дребни неща за Флавия