Господарката на Рим
Шрифт:
– Да.
– О, богове, ще ми се да можех да видя изражението му. – Императрицата пристъпи напред и притисна бузата си към моята за сбогом. Усмихнах се, но и леки тръпки пробягаха по тялото ми от докосването . Бяха ме наричали господарката на Рим, също както бяха наричали и Юлия, но всички бяха сгрешили и за двете ни. Тук беше истинската господарка на Рим: власт, изтъкана от плът и кръв, една жена с хладен глас, която малко приличаше на мен.
– Успех, Теа! – каза императрицата.
Успех, Теа! – повтори гласът на Юлия. И трите се разделихме.
В коридора отвън видях двама мъже, заобиколени от преторианци. Сенатор Марк Кокцей Нерва, все още по нощница, изнервен и троснат, се оплакваше от студения нощен въздух. И мъжът, който щеше да бъде посочен за негов наследник, великият войн и уравновесен главнокомандващ, без съмнение предложен на императрицата от сенатор Норбан: командир Марк Улпий Траян, който се прозяваше широко, но бе напълно въоръжен и изпънат като струна.
– Аве, цезаре! – казах аз и отминах, преди който и да е от тях да успее да ме изгледа смаяно.
Розови листенца. Тръбачи. Каляски. Ликуване. Рим, смеещ се и щастлив, нагизден в празничните си цветове, беше готов да празнува. Маркус можеше да го усети.
Император Нерва, със златен венец и пурпурна тога, беше носен на позлатена носилка от осем нубийци. Стар и придирчив, помисли си Маркус, и със сигурност няма да се хареса на легионите – но се прекланя скромно пред статуите на боговете и повече от щедро хвърля монети на тълпите. Траян получи по-бурни приветствия, докато яздеше отзад на сивия си кон, с лавров венец на главата, килнат жизнерадостно на една страна. Маркус се запита дали трябва някой ден да каже на Траян, че е спечелил лавровия си венец с това, че изхвърли Лепида Полиа от носилката… Вероятно не.
Император Нерва зае мястото си на трона.
Жреците се доближиха; водеха жертвените бикове, закичени с гирлянди от рози. Девиците весталки бяха подредени в мълчалива бяла редица. Сенаторите в официалните си тоги с пурпурни ивици. Маркус зае мястото си между тях с дълбок поклон. Той се оттегли назад, придружен от Сабина. Тя изглеждаше толкова висока и хубава в първата си женствена туника, че той осъзна – скоро вече няма да е дете. Но щеше да я задържи при себе си поне още няколко години, преди тя да се омъжи. Помисли си дали трябва някога да каже на дъщеря си, че е бил на крачка от императорския трон и че тогава тя би била императрица, ако се омъжи за жизнерадостния Траян… Вероятно не.
Калпурния се присъедини към тях, сияеща като пролетен нарцис в жълтата си туника. Маркус взе ръката и я притисна към бузата си, въпреки че знаеше как ще шушукат хората. Той все още не се беше оженил за Калпурния, не и преди края на септември, когато авгурите бяха предрекли, че датата е най-благоприятна, но тя вече се беше нанесла напълно открито в къщата му с всичките си роби и принадлежности. Семейството мърмореше, а цял Рим шепнеше, но годеницата му беше непреклонна.
– Обожавам те, Маркус! – бе казала тя откровено. – Няма да пропилея нито един ден повече далеч от теб!
На Маркус му се стори доста забавно – да бъде скандален на тази възраст. Мнението на само един човек на този свят имаше значение за него и този човек беше дал съгласието си на мига.
– Щастлива съм да те видя щастлив! – беше казала Сабина, вдигайки поглед от картата, която беше разпънала на масата в библиотеката му. – Не че сега си съвсем щастлив, но ще бъдеш. Калпурния ще се погрижи за това. А и тя ще те дари с още много деца, което е добре, защото смятам да видя света, а не да се омъжа за някой сенатор и да стана празноглава римска матрона. Така че ще има още някой, освен мен, който да носи семейното име.
Тогава тя видя лицето му и подпря малката си кестенява главичка на рамото му.
– Линий също не би имал нищо против – каза нежно тя. – Той също щеше да иска да си щастлив.
– А майка ти? – успя да промълви Маркус въпреки ужасната буца, която засядаше в гърлото му всеки път, когато Паулиний се появеше в мислите му. Той не беше готов да говори за Паулиний, не още, дори и със Сабина.
– Е, майка ми нямаше да иска да си щастлив – призна Сабина. – Но това сега е без значение.
Лепида Полиа беше открита мъртва в Домус Августана, натъпкана най-позорно в един килер… Още една жертва, допуснаха всички, на убиеца, който беше отнел живота на императора. Маркус, който знаеше по-добре истината, изобщо не поиска да се разследва смъртта на бившата му жена. В болката по загубата на Паулиний това изобщо не го вълнуваше.
Някогашната императрица на Рим сама пристъпи към император Нерва и сведе глава в изящен поклон. Тя остана вярна на думата си и се погрижи Паулиний да бъде погребан с почит, като мъж, загинал в опит да защити своя император и приятел. В негова чест беше издигната арка и името му щеше да остане в историята завинаги. Императрицата вече бе прокарала тази идея в Сената за последно от поста си на императрица, преди да оповести оттеглянето си в Баие при семейството си. Тя се поклони ниско пред новия император в бялата си коприна, жена, която всички римски матрони можеха да сочат на дъщерите си като пример за добродетелност и благоприличие. Маркус си спомни императрицата от времето, когато беше младо момиче с тъмнокестенява коса, с талант да крои интриги, момиче, което той не харесваше. Сега я харесваше, но дали би я дал като пример за подражание на Сабина? … Вероятно не.
Несий, астрологът, направи недвусмислено предсказание, кръглото му лице изглеждаше охранено и сияещо. Маркус усети как пръстите на Калпурния стискат неговите, докато слушаше за осемдесетте години бляскаво бъдеще, които предстояха на Римската империя. Златният век на Рим, както обеща Несий, беше в зората си.
Маркус, а с него и целият Рим почувстваха, че са го заслужили.
– Трябва да тръгваме. – Ариус усети как Теа го потупа по рамото. – Лодката ни чака. О! – възкликна тя като го обърна към себе си. – Ти пак си такъв, какъвто беше!
Той прокара ръка по косата си – измита от ореховия сок, тя имаше обичайния си рижав оттенък. Брадата също беше изчезнала.
– Харесвам ли ти така?
– Обожавам те! – Тя сплете ръце около врата му и притисна бузата си към гладкото му лице. Той обърна ръката и целуна вътрешната страна на китката . Носът бе изгорял от слънцето, косата се спускаше сплетена по гърба, а той я обичаше така безумно, че не знаеше дали светът е на мястото си.
– Хей! – извика Викс, като се появи под мишница с кучето, което беше изплезило доволно език. – Оставете това за кораба!