Господарката на Рим

Куин Кейт

– Ганимед… – каза астрологът.

– Какво? – охлабих въжетата от китките си. Ако можех само да се добера до Домициан, щях да видя Теа и Ариус, и Викс, и Маркус, и Паулиний оковани във вериги преди падането на нощта – всички врагове, които някога съм

– Ганимед… Помниш ли го?

– Кого дали помня?

Ръцете му се сключиха около врата ми, преди да мога да осъзная какво прави.

– Несий… – задавих се аз и тогава пръстите му спряха дъха ми.

– Ганимед… – Той ме притисна към стената, без

да спира да стиска. – Ганимед!

Аз се опитвах да си поема дъх и дращех китките му. Счупих си два нокътя – ще си плати за това!

– Ганимед… – Лицето му беше празно, като мраморно, докато ръцете му се впиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в шията ми, като обръч от нагорещено желязо. – Ганимед!

Оставих дълбоки следи от нокти по ръцете му, като ги дращех ту от едната, ту от другата страна, докато задушаваща слепота изпълваше главата ми. Стражите щяха да дойдат, те щяха да убият Несий, щяха да ме заведат при императора… косата ми падаше на заплетени змии, щеше да е чорлава, когато Домициан ме види.

– Ганимед – стискаше той. – Ганимед!

Гърлото ми изгаряше в пламъци и сковаващи малки проблясъци от болка гъделичкаха крайниците ми. Не… Това не можеше да е наяве… Аз бях Лепида Полиа, Господарка и Богиня на Рим – бях красива и Фортуна ме обичаше.

– Ганимед!

Чувствам как кръвта пулсира във врата ми, между ръцете му.

– Ганимед! – повтаря той. Кръвта капе от ръцете му, от драскотините. Удрям го и червеното от боядисаните ми нокти се смесва с червеното от кръвта му.

Събирам всичките си сили и пищя… нищо не излиза от гърлото ми… нищо, освен едно-единствено приглушено хриптене, докато пред очите ми причернява, а крайниците ми изтръпват.

– Ганимед! – шепне той.

Аз се отпускам, подпряна на стената, усещам, че езикът ми провисва от устата. Изкривеното лице на астролога ми се струва замъглено зад черните цветя, които разцъфват пред очите ми. Кой – опитвам се да кажа, – кой, кой? – но не ми е останал дъх. Кой е Ганимед?

Глава трийсет и пета

Маркус влезе в къщата си и с всяка неравна стъпка, която изминаваше, една и съща мисъл пулсираше в главата му Синът ми е мъртъв!

Той не можа да си остане вкъщи и да чака, след като Ариус и Теа тръгнаха към Домус Августана. Беше си измислил някакъв претекст да се разхожда пред портите на двореца… Така че бе един от първите свидетели на сцената, когато вече кръвта беше спряла да се лее и бе настъпило времето на паниката. Един от първите, които видяха зейналото гърло на Паулиний, отпуснатите му, сгърчени крайници, протегнатата ръка

– Остави го, Маркус! – беше казала императрицата. – Ще му подготвим погребение на герой! Верният приятел

на императора, загинал в опит да го спаси!

Паулиний е мъртъв!

Маркус се загледа за миг във вратата на собствената си къща, преди да я разпознае. Бавно повдигна резето, мина, накуцвайки, през градината, влезе в тъмния празен коридор.

Паулиний е мъртъв!

Той тръсна глава – тази невъзможна мисъл… Очите му се спряха на атриума. Лунна светлина и фигура, облегната в сянката на една колона.

– Калпурния?

Тя се стресна, обърна се. Очите бяха огромни дупки върху бялото лице.

– Маркус – прошепна тя. – О, богове, Маркус!

Тя изтича няколкото крачки през атриума и се хвърли на врата му.

Отвори уста, за да каже, и вдиша объркващата смесица от ароматите : билки, стрита мента, сладък хляб във фурната; и тогава острата болка го прониза, набъбна в него толкова, че си помисли, че ще умре. Той скри лицето си в рамото и неясно чу как тя отпрати любопитните роби.

– Ти си добре! – Ръцете обгърнаха здраво врата му, бузата се притисна към косата му. – Не мога да повярвам! … Чаках с часове… не знаех къде си… не исках да знам нищо, но ти си добре… ти си добре и това е всичко, което искам! О, богове, Маркус, не ме оставяй сама! – Тя целуваше устата му, очите му, ръцете му, отново и отново. – Не ме оставяй повече сама, няма да мога да го понеса. – Тя не спираше да го целува, а устата имаше вкуса на всичките прекрасни неща на този свят.

Той се пресегна нагоре, бавно хвана лицето в ръцете си.

– Ти плачеш?! – Тя се отдръпна, като усети соления вкус на бузите му. – Какво има?!

– Паулиний… Паулиний е… – Той произнесе думите, докато все още имаше силата да го направи: – Той е мъртъв!

– Мъртъв?! – Почувства как цялото тяло потръпва. – Какво искаш да кажеш, как?!

– Убит… Императорът също… – добави Маркус тежко.

– Паулиний?! … – Закри с ръка устата си. – О, богове! О, Маркус! Споделям мъката ти… – тя пристъпи по-близо и допря челото си до неговото.

– Предложиха ми… – Той спря и леко се отдръпна, усещаше годеницата на сина си, притиснала тялото си към неговото, ръцете , вплетени зад врага му. Бе негова, стига да го пожелаеше. Кога се беше случило това?

Той прокара пръст по високото , ясно чело.

– Би ли искала да станеш императрица?

– Моля?

– Предложиха ми империята, Калпурния. Императрицата ми го беше предлагала и преди, но заради Паулиний отказвах. Защото един император трябва да поставя империята над всичко – над семейството си; трябва да осинови своя наследник, за да е сигурен, че ще осигури най-добрия мъж за Рим. А подобна система не може да функционира, освен ако императорът не е бездетен – когато няма собствени завистливи синове, които да очакват да го наследят.