Господарката на Рим
Шрифт:
– Ами – каза Лепида разсеяно – не мога да се бавя твърде дълго, защото имам среща в Домус Августана, а вие двамата имате среща тук – с моя съпруг, предполагам. Някакъв заговор срещу императора? Колко типично за Маркус Не можех да дишам. Не можех да преглъщам. Не можех дори да примигна. Не. Не.
– Не мога да си представя подробностите около малкия ви заговор, но съм сигурна, че палачите на императора ще успеят да ги измъкнат от Маркус! – усмихна се Лепида. – Императорът ще ми бъде много благодарен, предполагам. Какво ли да поискам в замяна? Няма да се налага да го моля да отсече главата на
Нямах какво да кажа. Можех само да се надявам, че дъщеря има характера на баща си, а не на майка си и че беше отишла да го предупреди.
Лепида се завъртя, за да можем да се възхитим на белотата на ръцете и глезените на фона на алената туника, и тогава изведнъж се наведе към мен.
– И така, каква е тайната ти?
– Тайна ли?
– Ти задържа Домициан в продължение на години! Как?
Заостреният език пробяга по начервените устни и аз просто видях колко силно я вълнуваше това. Някъде сред отчаянието успях да намеря сили за усмивка.
– Не му давах това, което искаше.
– А какво искаше?
– Всичко. Аз не му го давах и така задържах интереса му. Предполагам, че си му давала всичко. Винаги си била толкова предсказуема… Нищо чудно, че бързо си му омръзнала!
Усмивката се стопи.
– Ти не само си предсказуема – добавих аз за всеки случай, – но си и невероятно скучна!
Тя ме зашлеви през лицето.
– На него даде всичко! – посочи тя с яркочервения си боядисан нокът към Ариус, който стоеше завързан, с притворени очи и притихнал, облегнат на колоната. – За него би си разтворила краката и по средата на Форума, ако той го поиска! А него как задържа толкова дълго, ако не криеш никаква тайна?
– Защото Ариус не е луд – обясних аз търпеливо. – А Домициан, в случай че не си забелязала – е!
– Ти не знаеш нищо за мъжете!
– Разбира се – съгласих се аз, като се почувствах замаяна. – Затова всички харесват мен повече от теб!
Пак ме удари. Този път го очаквах и захапах малкото пръстче със зъби. Наложи се да ме оскубе за косата, за да се освободи.
– Ти получаваш всичко! – гледаше ме гневно тя, докато тръскаше ръката си. – Получи Домициан, получи него… – Обърна се към Ариус: – Защо точно нея? Тя е непохватна еврейска робиня, има хиляди момичета като нея! А аз съм единствена по рода си!
Във всеки друг момент това щеше да ми се стори смешно – обида, нанесена преди повече от десетилетие, още засягаше честолюбието . Толкова е лесно да накърниш суетата на красивите жени.
– Защо? – Дръпна назад копринените си поли и ритна Ариус по наранения глезен. Той си пое дъх през зъби. – Защо нея? Защо не мен?
Ариус я погледна за миг.
– Защото изглеждаш като лукава невестулка!
Тя изсъска, засили ръката си, за да му удари шамар. Очите блещукаха. За момент ръката се поколеба.
После се стегна. Пооправи косата си и изражението на лицето си. Обърна изящната си глава назад към мен, перлите се полюляваха на ушите .
– Е, Теа… Беше ми
Тя изведнъж се обърна и целуна Ариус с бърза, страстна целувка. Отдръпна се, преди той да може да помръдне, и се насочи към полираното стоманено огледало на стената, за да оправи червилото си.
– Той има сладка уста, Теа! – каза. – Следващият, който ще го целува, ще са гарваните около "Стълбата на воплите". Когато ядат плътта от главата му, набучена на копие!
– Префекте! – извика му един от стражите и догони Паулиний, който неуморно крачеше напред-назад из атриума, чудейки се дали е възможно слънцето наистина да е спряло на едно място в небето. – Търсят те!
– Без посетители днес, знаеш разпорежданията!
– Беше много настоятелна, префекте. Твърди, че ти е сестра.
– Сестра ми? О, богове! Предай , че ще я посетя утре!
– Казва, че е на живот и смърт, префекте!
Паулиний се поколеба. Сабина никога не му се е натрапвала. И как изобщо беше стигнала дотук?! … Или и баща им беше с нея?
– Къде е?
– При портата откъм Тибър.
Докато стигне дотам, тя вече не беше сама.
– Важно е – чу той да казва дребната фигурка в синьо с раздразнение на някого, който стоеше зад портата. – Трябва да предам съобщение на префект Норбан и ако не ме пуснат да го видя
– Е, де! Не бъди толкова сериозна! Защо вместо това не ми дадеш целувка? – Паулиний ускори крачка към портата и видя груба кафява туника и добре позната едра глава, сведена твърде близо към сестра му. – Аз съм Младия Варварин, сигурно си чувала за мен! Гледала ли си ме някога на арената? Убил съм двама мъже и съм следващият велик гладиатор!
Паулиний перна Викс по врата.
– Момичето, което притискаш към стената, е сестра ми, хлапако! – Той обикновено изпитваше повече съжаление към сина на Теа, отколкото каквото и да е друго чувство, но Викс толкова много приличаше на онзи главорез, баща си, като стоеше надвесен над Сабина, че цялото му състрадание се изпари. Паулиний посегна да го плесне пак, но Викс се наведе бързо и леко. Колизеумът определено беше изострил рефлексите му. – Махай се от тук! – заповяда Паулиний. – Намери си нещо за убиване!
– И кой ще ме накара да се махна?
– Около два отряда преторианци, само при една моя дума, така че...
– Момчета! – гласът на Сабина ги прекъсна.
Тя стоеше и ги гледаше ядосано, а река Тибър проблясваше зад нея. Беше малка и хубава със синия си воал, загърнат около главата… И насинена, забеляза Паулиний за пръв път. И разчорлена, сякаш бе тичала запъхтяна по целия път дотук от бащината му къща.
Прободе го ням ужас.
Сабина сграбчи за един пръст ръката на Паулиний с едната си ръка и грубата лапа на Викс с другата и ги бутна назад в сянката на портата, там, където стражите не можеха да ги чуят.