Господарката на Рим
Шрифт:
– А какво ще стане с теб, след като бъдат изложени всичките тези доказателства? – окопитих се аз. – Ти ще се превърнеш в сенатора, чиято жена е спала с всички мъже в Рим.
– О, мисля, че моята репутация ще оцелее – рече той с усмивка. – А твоята?
Сабина със смях свали ръцете на Калпурния от ушите си.
– Ти! – обърнах се аз към нея. – Ако си мислиш, че някой мъж ще пожелае дъщерята на един рогоносец? Веднъж щом приключа с него, няма да има и един мъж в цялата империя, който да те поиска.
– По закон – Маркус произнесе думите, сякаш беше в Сената, – мъжът получава имуществото на бившата си съпруга, ако изневярата е подкрепена от доказателства. Всеки златен ауреус от зестрата ти ще отиде за Сабина. Достатъчно злато, струва ми се, че да си хване който мъж си пожелае – макар че тя и бездруго ще е същински дар за всекиго!
– Все още имам шанс! – изсъсках аз. – Съдилищата са съставени от мъже, нали знаеш?! Мога да накарам всеки мъж да ми повярва!
– Ще поема риска.
Те седяха – Калпурния до едното му рамо, Сабина – до другото – триумвират от съдии с океан от проливаща се кръв зад тях. Гладиаторите бяха приключили, победителите вдигаха оръжията си триумфално, а загубилите бяха извличани от сцената за храна на лъвовете. С гладиаторите беше свършено, както и с мен.
Не може всичко да е стигнало толкова далеч! Не може! … Щях да се превърна в отхвърлена от обществото жена, щях да търся който и да е мъж да се омъжи за мен – огледах се за оръжие, каквото и да е оръжие, и тогава чух Паулиний да се смее заедно с Траян зад мен.
– Ами синът ти, Маркус? На чия страна мислиш, че ще бъде? Той ме обича, в случай че си забравил! Той би се търкалял по земята и би скимтял като кученце, ако поискам! Така че, ако си мислиш, че ще одобри това.
– Тогава защо не го попитаме? Паулиний! – Преди да успея да го спра, Маркус подвикна над рамото ми към сина си, който хвърляше монети долу на арената към един триумфиращ германец във вълчи кожи. – Паулиний, развеждам се с мащехата ти. Имаш ли някакви възражения?
Паулиний спря, а очите му се стрелнаха по голите ми ръце и съблазнителни рамене – тялото, на което някога беше робувал.
– Никакви! – отвърна, а гласът му ме зашлеви като порив на северен вятър.
– Паулиний… – наведох се напред, за да му позволя да зърне гърдите ми. – Паулиний, той е отмъстителен, ще ме опозори! … Аз разчитам на теб!
Той ми обърна гръб. Просто ми обърна гръб и започна отново да говори на слисания Траян:
– Мисля, че си прав за обучението на легионите. Твърде много се толерира примиренчеството Това не можеше да е истина! Не можеше да е истина!
– Лепида – отново гласът на Маркус Не! Не! НЕ!
– Лепида, няма да те оставя съвсем без нищо. Недей да клеветиш Паулиний и Сабина и ще оттегля обвиненията в прелюбодеяние и ще ти оставя зестрата ти.
Зестрата ми? За какво ми бяха пари без съпруг? Римска жена без съпруг е нищо. Дори и Маркус да не очерни репутацията ми пред съда, кой мъж със статут на патриций би се оженил за мен, след като Маркус толкова безцеремонно ме е зарязал… Ами ако Домициан наистина ме е изоставил?!
Втресе ме.
Маркус вече се бе обърнал отново към Калпурния и обсъждаха дебатите в Сената, сякаш съвсем нищо не се беше случило. Сабина, облегната на мраморните перила на арената, наблюдаваше как робите търчат напред-назад, за да засипят кървавите петна с чист пясък. Паулиний обмисляше тренировъчни тактики с Траян. Горе, в императорската ложа, Аврелия Руфина се беше преместила от облегалката на стола му – в скута му Разведена. Бях разведена. Просто Лепида Полиа, вместо уважаваната Лепида Полиа, жена на сенатор и императорска любовница!
Чувах неясно рева на тълпата и погледнах нагоре към императорската ложа. Домициан тъкмо беше дал знак за начало на следващия бой – боец с тризъбец срещу въоръжен гал.
Не може да съм му омръзнала! Не може! Теа се беше задържала почти пет години. А аз бях властвала едва седем месеца Боецът с тризъбец умря бързо. Тълпата нададе рев в очакване на следващия двубой – Младия Варварин срещу известен сириец, и аз намерих време за мимолетна надежда, че отвратителният син на Теа ще умре бавно и мъчително от меч, забит в корема. А после започнах да планирам как точно да изместя малката Аврелия от императорската ложа през следващата почивка И как да накарам Маркус и Паулиний да си платят.
Бяха дали на Викс старите доспехи на баща му, стеснени, за да му станат, предпазния ръкав, шлема със сини пера. Лицето му, под сянката на шлема, беше като вкаменено. Те го пуснаха срещу един огромен сириец, а сърцето ми допълзя в гърлото. Винаги бях смятала, че е едър за възрастта си, но явно бях грешала. Изглеждаше толкова ужасно малък до масивното рамо на сириеца, когато се поклониха пред императора.
Отне ми момент да осъзная сред мъглата от ужас, че Викс запазва самообладание.
Сириецът го нападна, като замахна с меча си през рамо, чистият звън от удара на стомана в стомана затрептя из арената, когато остриетата се срещнаха. Той отстъпи назад, щом Викс отби удара и се приведе, а после парира атаката, когато мечът на сина ми проблесна в бавна отмерена дъга.
– Този сириец никога досега не се е бил с левичар! – Ариус изглеждаше сив и сбръчкан, изплашен, както никога не беше изглеждал по време на собствените си двубои, но говореше спокойно. – Викс ще продължава да напада слабата му страна.
Приближи се, наведи се, отстъпи! Приближи се, наведи се, отстъпи! Разумно, помислих си аз и се опитах да не спирам дишането си. Не се приближавай прекалено към по-силен противник, изчакай удобен момент! Синът ми сякаш ме чуваше, навеждаше се и заобикаляше, като че ли имаше цялото време на света. Гърдите му бяха порозовели от слънчевия загар, а шлемът превръщаше очите му в тъмни процепи.
Приближи се, наведи се, отстъпи… Сириецът загуби търпение и се стрелна напред. Викс отби първите два удара, избегна третия с приклякване, а след това се затича и краката му се носеха съвсем леко по пясъка. Вълна от смях се надигна в Колизеума. Сириецът спря, приведе се отново, а Викс продължи по стария начин. Приближи се, наведи се, отстъпи.