Господарката на Рим
Шрифт:
– Позволявате? – За пет минути острият ми език ги вкара в правия път и ги направи по-покорни; бяха ми се подчинявали като на господарка твърде дълго, че да могат да се отърсят от навика.
Влязох вътре и се метнах кисело на лектуса със сини възглавници в атриума. Затънтена тиха къща. Тук никой никога не си беше правил тайни любовни срещи по ъглите, нито се беше заливал от смях на неприлични шеги, нито дори беше прекалявал с виното. А аз вече не бях господарката на тази затънтена тиха къща. Вече не бях Лепида Полиа, сенаторската съпруга. О, аз се бях изсмяла на това колкото можех: "Наистина, толкова ми беше дотегнал отегчителният стар Маркус, че не можете да си представите! ", но хората започнаха да шушукат за това колко бързо Маркус ме е изхвърлил след тринайсетгодишен брак, и то толкова скоро след като Домициан също ме е изхвърлил. Маркус не ме беше обвинил в прелюбодейство – държах устата си затворена за Паулиний и засега Маркус беше удържал на думата си, – но всички онези дебели римски матрони, които завиждаха на успеха ми, се възползваха от всяка възможност да си шушукат. И един-двама от любовниците ми се бяха оказали необяснимо заети през последните седмици. Притесняваха се, че си търся нов съпруг.
Всеки с име искаше Лепида Полиа за любовница. Никой с име не ме искаше за съпруга.
– Майко? – Сабина влезе в стаята, докато четеше някакъв свитък и направи лек поклон, като ме видя. – Татко не е тук. Пристигна императорски пратеник и трябваше да излезе. Ще му предам, че си се отбила.
Тя се обърна.
– Чакай – казах аз. – Мислех, че е отишъл в библиотеката.
– О! – Сабина изпусна документа и се наведе, за да го вдигне. – Ами може би е там. Извинявай, майко, учителят ми ме очаква.
– Чакай! – Станах от лектуса. – Императорски пратеник ли каза?
Очите се плъзнаха настрана.
– Така ми се стори.
– Домус Августана е затворена като крепост в продължение на седмици! Заповед на императора. Кой би изпратил на Маркус съобщение?
– Императрицата – Сабина се окопити. – Тя много уважава баща ми. Поне някой да го уважава.
– Ама че си груба, малката! – Дъщеря ми се обърна бързо, за да си тръгне, но ръката ми се стрелна и сграбчи китката . – Мисля, че трябва да си побъбрим малко, скъпа! Все пак сега, като съм разведена, имам много повече свободно време да прекарвам с теб.
– Няма какво да ти кажа – отговори тя, като се отдръпваше.
– О, напротив! – Нещо прищракна в главата ми, причината, поради която Домициан се беше заключил в двореца си като в крепост. – Днес е денят, когато се предполага, че Домициан ще умре. В подобен ден императрицата би трябвало да е заключена заедно със стражите си. Тогава защо праща на баща ти съобщения?
Те се срещнаха в градините на Лукул: две носилки със спуснати завеси спряха за малко една до друга.
– Благодаря ти – каза императрицата зад почти спуснатата завеса. – Знам, че беше много неочаквано.
– Паулиний? – рязко попита Маркус.
– Не, не, той е в двореца и утешава Домициан. Той е единственият, който може да го направи. За друго става дума. Изпратих да извикат и Ариус и Теа – къщата ти празна ли е?
– Да, Сабина е заета с уроците си следобед, а аз наредих на робите да не пускат посетители. Какво се е случило?
– Може да се наложи да избързаме с плана.
– Скъпа, не ми харесва, когато ме лъжеш! – погалих аз ръката на Сабина. – Робите казват, че Маркус е отишъл в библиотеката. Ти казваш, че е получил съобщение от императрицата. Кой лъже? – Току-що боядисаните ми нокти оставиха червени следи върху ръката .
– Сбърках, той е в библиотеката.
– Не мисля – погалих косата . – Ти си го видяла да получава бележка от двореца, а после да излиза. Вероятно за да се срещне с императрицата. За какво евентуално биха могли да разговарят в ден като днешния? – Вплетох пръсти в косата . Просто леко оскубване, за да я насърча.
– Не знам, аз… ооох.
Раздразнението ми нарастваше. Дръпнах я рязко.
– Лъжеш!
– Не лъжа, аз не...– Чу се почукване на вратата.
– Домина? – плахият глас на робиня.
– Дъщеря ми има пристъп – казах аз. – Махайте се! – Веднага щом стъпките се отдалечиха по коридора, дръпнах главата на Сабина назад, почти до нивото на раменете. – Маркус и императрицата се срещат често, нали?
– И защо не? – Тя вече подсмърчаше, а сълзите пълнеха очите .
– Те не са любовници, това е сигурно! Тогава защо биха се срещали? – Още едно леко подръпване. – Някой друг среща ли се с тях?
– Пусни ме!
Аз я оставих да се изправи.
– О, скъпа – въздъхнах, – да не би да ти причинявам болка? – Погалих бузата на Сабина, а след това зашлевих плесница. Тя изпищя, а аз внезапно бях обзета от същинска ярост – ярост, която усещах да напира, откакто Маркус се разведе с мен. – С кого? С кого се срещат?
Сабина беше на пода и се прикриваше с ръце от ударите ми.
– Не знам! Не съм ги виждала!
– Не знаеш! Ти, малка гадна лъжкиня със заешко лице, как смееш да ме лъжеш! – Сграбчих я за косата и извих главата , притискайки я към ръба на масата. Почти не я виждах през червената мъгла, премрежила погледа ми.
– Къде ги видя?
– Тук – каза Сабина и започна да хлипа.
– Прочети го, Маркус! – Сгънато парче пергамент премина от едната носилка в другата. – Един от робите ми го донесе преди около час.
Маркус го прочете набързо.
– Разбирам. – Гласът му беше неутрален. – Дали ще го приведе в действие скоро?
– Домициан не се бави, когато раздава смъртни присъди.
– Тук е посочена само "държавна измяна" като причина за ареста. Дали знае нещо?
– Не, не съм била проследена до нито една от срещите ни. Но той иска да ме види мъртва вече повече от десетилетие, а и каквито и да са причините, той е решил, че сега е подходящият момент. Вероятно – каза спокойно тя – ще бъда мъртва съвсем скоро, освен ако довечера не...
– Довечера? Не! Ще е твърде бдителен! Паулиний ще трябва да го притисне, а тогава той ще заподозре него.
– Домициан със сигурност ще ме измъчва, за да му кажа имената на другите заговорници! – отсече императрицата. – Като негова съпруга съм развила известна издръжливост на болка, но се съмнявам, че ти би заложил живота на Паулиний на това… Би ли?
– Това… това беше преди около седмица… след като си легнах, чух гласове… погледнах през прозореца.