Господарката на Рим
Шрифт:
– Добре – промърмори Ариус. – Добре.
Кракът на сириеца се хлъзна и се огъна на пясъка. Той изруга… Май си беше навехнал глезена и се оттегли, накуцвайки.
– Давай! – прошепнах аз, но Ариус поклати глава. Викс се изправи, наклони глава на една страна и с лекота се наведе, когато сириецът скочи към него. Господи, синът ми наистина беше бърз!
Сириецът разсече въздуха отново, като позволи на Викс да се отдръпне назад с танцово движение. Мушна напред с меча. Направи финт.
– Не го оставяй да те притисне! – извика Ариус, но Викс направи още две чевръсти стъпки назад и замръзна на място, когато се озова с гръб, опрян в мраморната
– Викс – изпищях аз заедно с всички други крещящи привърженици, когато сириецът вдигна меча си.
Викс нападна. Сириецът едва имаше време да коригира ъгъла на острието си и то преряза връвта, която придържаше защитния ръкав на Викс и гладко захапа плътта на рамото му.
– Твърде високо! – промълви Ариус пребледнял.
Очакваше се още един удар – в дробовете – за бавна смърт!
Сириецът понечи да издърпа меча си.
Тогава Викс го сграбчи.
Хвана с ръка острието, пробождащо рамото му. Задържа го там, а кръвта капеше от дланта му и аз виждах как всичките мускули на ръката му се напрягат. Зъбите му се оголиха от напрежение, задържайки острието неподвижно, докато приближаваше рамото си още повече до дръжката.
Не беше много далеч. Само на една ръка разстояние. Достатъчно близо, че да удари.
Ариус кимна в знак на професионално одобрение, когато мечът на Викс проблесна нагоре, а кръвта на сириеца бликна и обагри пясъка.
– Добра работа – каза Ариус, сякаш Викс току-що беше приключил с тренировка.
Обърнах се и повърнах на земята.
– Стратегия! И то на арената! – Траян удари с юмрук по перилото. – И това ако не е най-красивото възползване от слабостта на противника, което съм виждал! В моя легион има място за това момче, ако някой ден спечели свободата си
– Ако изобщо оживее – казах аз с раздразнение, но никой не ме слушаше.
– Аз ще те изпреваря и ще му предложа място при преторианците. – Паулиний метна монета към Младия Варварин, който беше протегнал здравата си ръка и изваждаше острието на сириеца от рамото си. За момент спря, вперил поглед в меча, а после съвсем тихичко се свлече на пясъка.
– О, богове! – чух да казва Сабина. Малкото мише лице беше порозовяло. – Горкото момче! – Тя се сгърчи в пристъп.
Нямах никакво желание да бъда видяна с гърчещо се, тресящо се отроче. Когато Калпурния и Маркус се наведоха над нея, аз се измъкнах от ложата. На арената внимателно слагаха изпадналия в безсъзнание Викс на импровизирана носилка, а публиката продължаваше да крещи във възторг. Домициан се беше навел напред, за да ръкопляска, но Аврелия Руфина изглеждаше полузаспала до него. Тя никога не беше разбирала за какво всъщност е целият този шум около игрите. Със сигурност императорът сега имаше нужда от моята компания!
Ковчежникът препречи пътя ми, когато се плъзнах незабелязано към задния вход на императорската ложа.
– Императорът забеляза безпокойството в ложата ви – обясни той с нотка на отегчение. – Детето ви явно е болно. Мястото ви е там, при него.
– Но тя е в добри ръце. Баща й
– Децата са задължение на жените. Имате директна заповед от императора да заведете детето си у дома! – Лека презрителна усмивка трепна върху начервените устни на ковчежника. – Императорът ме инструктира да ви дам това, Лепида – каза той, като бутна в ръката ми доста долнокачествена перлена огърлица. – Повече няма да се нуждае от услугите ви!
Беззвучна експлозия разтърси зрението ми и пред погледа ми се появи сухото предупреждение на Маркус и подигравателното лице на Теа, и хихикането на придворните. По-малко от година, помислих си аз смразена, а пръстите ми се вкопчиха в жалкия наниз от перли. Теа се задържа почти пет години
– И кой е заел мястото ми сега? – запитах аз. – Тази глупава малка Аврелия Руфина? С какво е по-добра от мен? Да не би да служи на императора по-всеотдайно?
– Съвсем не, Лепида. – Ковчежникът отново се усмихна презрително, този път съвсем открито. – Тя е, как да се изразя, по-нова Стомахът ми се сви, сякаш ме беше ударил с юмрук там. О, богове, как можах да изгубя императора?! Само преди седмица и половина подхвърлях намеци, че ще напусна Маркус, и мечтаех да стана императрица. Ковчежникът направо ме изгони:
– Стражите ще ви съпроводят обратно, Лепида!
В последната минута се разбра, че Паулиний трябваше да остане: "Императорът се нуждае от услугите ви", така че Траян предложи да помогне, за да заведем Сабина у дома.
– Аз ще я нося – каза енергично той и пое отпуснатото тяло от ръцете на Паулиний. – Лекичка е като перце, а и бездруго, според майка ми, тя ми се пада някаква четвърта братовчедка или нещо подобно. Къде е носилката?
Той със сила си проправи път сред тълпата, надолу по мраморните стълби, навън през една от задните арки. Маркус и Калпурния го следваха с признателност, а Лепида се цупеше най-отзад. Тя се бе върнала от императорската ложа с много пребледняло лице и Маркус се въздържаше да я дразни. Усойниците, дори и след като им се изтегли отровата, все още могат да хапят. Но трябваше да полага усилия, за да не се усмихне. Мисли за нещо сериозно, каза си строго той. Погребения. Съвещания по бюджета. Последната глава на "Илиадата"
– Опитваш се да ни подведеш, Маркус Норбан – прошепна му на ухо Калпурния. – В очите ти танцуват пламъчета.
– Не е вярно! Увеличени данъци. Долнокачествена поезия. Намаляваща раждаемост Лепида се качи в носилката на семейство Норбан, малката брадичка бе издадена напред, сякаш предизвикваше някого да посмее да я изгони. Траян сви рамене и просто побутна малкото , обуто в злато краче, за да направи път на Сабина да мине.
– Сега си ти, Калпурния… Сложи главата на малката в скута си.
Той учтиво изчака Маркус да се настани и скочи вътре, а претъпканата носилка се заклатушка надолу по улицата. Лепида стрелна Траян с отровен поглед. Маркус вече не се стърпя и се усмихна.
Сабина беше бледа и се потеше, но клепките потрепваха.
– Скоро пристъпът ще мине – каза Траян.
– Знаеш много неща за епилепсията, главнокомандващ Траян. – Маркус наблюдаваше как Траян повдига главата на Сабина.
– Това е болестта, за която се моли всеки войник, сенаторе. Александър Велики я е имал, Юлий Цезар също.
Лепида сбърчи хубавия си нос.
– Тя е позор! Да припада пред приятелките ми като някаква слабоумна, на която текат лигите.
– Би ли млъкнала? – каза вбесена Калпурния, преди Маркус да успее да промълви и дума.
Траян се изсмя.
– Няма нищо позорно в епилепсията. И не е особено трудно да се излекува. Всъщност… – Подаде глава през завесите на носилката и се провикна на носачите: – Завийте надясно и после продължете нагоре.
– Каква е тази врява? – зачуди се Калпурния.