Господарката на Рим
Шрифт:
– Може би – каза меко Маркус, – но дали е добър император, или не?
– Едно чудовище не може да бъде
– Разбира се, че едно чудовище може да бъде добър император, Паулиний. От личните навици на Домициан може и да има много какво да се желае, но няма никакво съмнение, че е добър администратор, изтънчен юрист и способен военачалник. Радваме се на стабилност под неговата власт. Стабилност и скучни мирни неща като балансирана икономика и исторически ниска корупция. – Маркус въртеше едно перо за писане в ръцете си. – Може и да си твърде млад, че да помниш годината на Четиримата императори, Паулиний, но мнозина, които я помнят, с удоволствие биха изтърпели известна доза чудовищност за сметка на стабилността.
– Аз не съм от тях! – Паулиний го погледна право в очите. – Смятам, че Домициан трябва да бъде отстранен!
Маркус си помисли колко ли болезнени, кървави следи оставят тези думи в сърцето на сина му.
– Защо тогава ти е нужен съветът ми?
Паулиний изрече тихо:
– Защото ти си човек на принципите. Може би единственият, който е останал. Ако ми кажеш, че Домициан не заслужава поста си, това ще е достатъчно за мен.
Още кръв потече от кървавата рана в сърцето му, прецени Маркус. За щастие сърцето му е достатъчно голямо.
Той тъкмо отвори уста, за да отговори, и вратата се отвори с трясък.
– Маркус – почти извика Калпурния, – Паулиний, имаме посетители, хм… Тук е Атина. А това е?
– Ариус – каза едрият мъж. – Познавате ме.
– Кой? – любезно попита Маркус.
– Няма значение Теа прекоси стаята, очите изгаряха Паулиний.
Маркус погледна Калпурния.
– Ако нямаш нищо против, скъпа моя
– О, да, веднага излизам – тя махна с ръка. – Каквото и да има, не искам да знам. – И докато затваряше вратата, каза: – Ще гледам робите да не вдигат шум.
– Добро момиче.
– Паулиний – Теа се спря пред сина на Маркус, – имаме нужда от теб!
Паулиний я погледна и погледът му не се отмести.
– Искаш да получиш сина си обратно ли?
– Искам сина си обратно! – каза Теа. – И искам да видя императора мъртъв!
Маркус проговори:
– Всички го искаме!
Глава трийсет и първа
– Развод? – Лепида кацна на ръба на писалището на Маркус и вдигна изрисуваните си вежди. – Наистина, Маркус, защо ми е притрябвало подобно нещо?
– Както личи по всичко, императорът е доста привързан към теб. Вече от шест месеца, нали така? – сви рамене Маркус. – Помислих, че би искала да си… на разположение.
– О, мъжете не искат любовниците им да са на разположение, освен когато самите те не го предложат. – Лепида леко се изпъчи. – Чул си, че е доста привързан към мен?
Маркус прикри усмивката си.
– Вероятно носът му е по-издръжлив от моя, щом успява да понесе подобен вулгарен парфюм.
– Прибери си ноктите, скъпи. Няма да се отървавам от теб все още. Въпреки че ако той реши да ме направи императрица.
– Ако.
Тя настръхна.
– Защо пък не? Вече веднъж се е развеждал със съпругата си може пак да го направи. Не съм ли достойна за императрица?
Маркус погледна жена си: стройна и съблазнителна в шафраненожълтата си копринена туника, с колие от индийско злато, обгръщащо шията , и със сплетени кичури от благоуханната черна коса, увити около изящната глава.
– Императрица си с всяка педя от тялото си – съгласи се той. – да се надяваме, че ще живее достатъчно дълго, че да те направи императрица.
– Заслушваш се в клюките.
– Говори се съвсем тайно, Лепида, но долових да се шушука – аз си държа ушите отворени, нали знаеш. Императорът е помолил астролога си да предскаже датата на смъртта му и отговорът е бил, че е твърде скорошна, за да му хареса.
– Несий е некадърник! – тросна се Лепида. – Нищо не може да убие Домициан!
– Разбира се. Въпреки че мисълта за това вероятно те притеснява.
– Не ме предизвиквай, Маркус! Ако някога стана императрица… – тя се завъртя сред диплите на шафранената си коприна и сред звънтенето на златни гривни, – ще накарам да набучат главата ти на кол.
Маркус се усмихна, когато тя излезе от таблинума му, потраквайки с позлатените си сандали. Много добре се получи, помисли си той. Ако Лепида се натискаше да стане императрица, щеше за около седмица да изхвръкне от двореца – извън омагьосания кръг на протекцията на Домициан.
– Татко? – Кестенявата мека коса на Сабина се появи на вратата.
– Пак ли подслушваш през ключалките, Вибия Сабина?
– Иначе как ще науча? – Тя се плъзна в стаята с лека походка, като затвори вратата след себе си. – Татко, защо предложи развод? Нали знаеше, че няма да приеме?
– Така ли?
– Познавам по гласа ти.
Той я погледна.
– Така е – отвърна след кратка пауза. – Знаех, че няма да приеме развод.
Сабина пристъпи по-близко.
– Ами тогава ти се разведи с нея.
– Така ли смяташ?
– Тя ми е майка. Знам, че трябва да я уважавам… – Сабина млъкна. – Но...
– Но?
– Тя е красива. Тя е дори, в известен смисъл, интересна, както са интересни отровните змии. Но е наистина ужасна. Защо не се разведе с нея още преди години?
– Не е твоя работа да питаш подобни неща, Вибия Сабина!
– Разбира се, че е моя работа! Какво стана? Тя заплаши ли те?
Заплаши теб, искаше да каже Маркус. Паулиний сега беше преториански префект, най-добрият приятел на императора; никакви клевети от страна на Лепида нямаше да опетнят името му задълго. Но Сабина нямаше подобна защита.
– Да не би да те е заплашила с мен? – Въпросът на Сабина не изненада Маркус. Мислите на дъщеря му и неговите собствени винаги течаха в синхрон, в една и съща посока. – Това не трябваше да те спира, татко!